Има дебат за промяна в избирателната система. Каква промяна обаче, за да не изгорим юргана заради бълхата. Няма смисъл да се разпростираме върху недостатъците на сегашната пропорционална система – те са коментирани много пъти и могат да се сведат до това, че “и магаре да сложиш в листите на избираемо място, то ще бъде избрано”. Затова и предпочитанията на много коментатори са за мажоритарна система.

Но дали тя е съвършена? И преди да я хвалим, да видим какви са недостатъците й.

Основният, принципен недостатък в нейната философия е, че гласовете на много хора се губят. При мажоритарна система в един тур кандидатите се избират средно с 40% - това означава, че вотът на 60% от гласувалите се губи и те нямат свой представител в парламента!

Дори при избор в 2 тура пак гласовете на повече от 40% от участвалите в изборите са загубени. (А при пропорционалните системи се губят само 10-15%, подадени за партии, които не преминават бариерата.)

Има и съществени практически недостатъци – резултатите силно зависят от границите на избирателните райони. Възможно е при разпределение на гласовете 43% срещу 36% местата в парламента да се разпределят 70% на 30% (!), а партия с над 12% изобщо да не бъде представена. Така стана във Франция.

Но дори това не е най-страшното – може получилият по-малко гласове да спечели изборите! И това не е само теоретична възможност – случвало се е във Великобритания, а в САЩ (където президентът не се избира пряко, а от Избирателна колегия, чиито членове се определят мажоритарно) това се случва цели 5 пъти! Последния – в началото на ХХІ век, когато Джордж Буш получи 300 000 гласа по-малко от Ал Гор, но беше обявен за избран. Такава е системата!

Ако пък системата е смесена (както бе у нас през 1990 година), това не премахва недостатъците, а само ги свежда до онази част, която се избира мажоритарно. Но крайният резултат пак е изкривен; тогава БСП имаше абсолютно мнозинство, макар и получавайки само около 45%.

Възможна ли е все пак избирателна система, която да съчетава предимствата без недостатъците на пропорционалната и мажоритарната система? Немската избирателна система го прави в най-голяма степен. От една страна, хората и у нас, и в Европа напоследък най-често гласуват (независимо от системата) за лидера на дадена партия (у нас гласуваха за Симеон, в Германия – за Шрьодер, в Англия за Блеър, в Италия – за Берлускони).

И това е разумно – нали парламентарното мнозинство определя премиера и това е обикновено лидерът на спечелилата партия.

От друга страна, хората искат да имат в парламента представител на региона си, когото познават и за когото смятат, че ще поддържа контакт с тях. Но той може да е от партия, на която те не симпатизират.

Как да се разреши такова противоречие? Много често в този случай хората избират да не гласуват.

Немската избирателна система дава идеална възможност да се гласува и за двете – с една бюлетина се избира партия или коалиция, с друга – конкретният депутат от съответния избирателен район (119 за страната и 1 за чужбина). Партиите и коалициите са заинтересовани противоречието да го няма и да издигат мажоритарни личности,които могат да привлекат гласове и за партийната листа. Разпределението на местата в парламента е справедливо – пропорционално на получените гласове (след отчитането на независимите кандидати).

Нека например са избрани 7 независими за разпределение от партии остават 233; ако някоя партия спечели 30% от действителните гласове (за партии над бариерата), тя получава 30% от 233, или 70 депутати;
Първо влизат мажоритарно избраните – ако са 45, стават депутати и една след това останалите 25 места се попълват от националната листа; ако пък са били избрани повече мажоритарни депутати, те си остават (за 50 години в Германия това се е случвало само 2 пъти). Независимите депутати също получават реален шанс (за разлика от досегашната система).

Партии, които са близо до 4-те процента, получават още една възможност – ако имат поне 2 харизматични личности, които са избрани мажоритарно.

Е, какво липсва на тази система, за да бъде идеална? Ами държавата. България не е Германия и за добро или за зло, но не можем да си внесем политици (все пак имаме и едно изключение)! Та нека не се сърдим на системата, ако политическите ни нрави си останат балкански; нали няма правилата да са виновни, ако на мач по водна топка играчите се издавят, защото не знаят да плуват?!

Юлий Павлов, директор на Център за анализи и маркетинг
в-к “24 часа”, 2 юли 2002г.