Това е един кратък летен коментар. За да се получи в днешния вариант са достатъчни слънце, море и прекрасни плажове, за каквито хората по света могат само да мечтаят. Необходими са още държавно нехайство и частници, които упорито не се дават, решили да оцелеят въпреки условията. И така, действащите лица: чуждестранни почиващи посетители идват тук – на великолепния бряг, привлечени от туроператори, от реклама в интернет, от думите на близки и приятели, които вече са идвали, или просто по лични причини... да речем синът им се влюбил в българка и се готви да стяга сватба. Те идват и моментално влизат в райската картинка: нежен ситен пясък, какъвто не можеш да намериш другаде, море и планина, като в приказките, събрани на едно място, щастливи слънчеви дни, прилежно подредени от природата един подир друг, без никакви мрачни депресиращи паузи между тях и цени, които може би задушават местните, но за чужденците определено са приятна бюджетоспасяваща изненада, каквато никой почти никъде не би им подарил.

Всъщност... приказката би могла да продължи с препоръки към приятели, с нови и нови откриватели на българския бряг и на дремещия наоколо потенциал за разцвет на туризма, но тук се появява голямото „НО”, свикнало да ни мъчи винаги точно в края на пътя и да променя движението ни предимно в нежеланата посока.

Това „НО” е бонус към описаната райска картинка. В него докато туристите се придвижват от Варна към въпросния близък курортен комплекс, минават покрай големи преливащи контейнери, допълнени с още поне две –три купчини боклук, към който вместо сметопочистващата фирма, очевиден интерес проявяват единствено групичките мързеливи бездомни кучета. Всъщност и хотелиерите проявяват интерес, но той е породен от други причини: просто всяка вечер си задават въпроса:”Къде отиват убийствените суми, извадени от собствения им джоб за данък смет, след като сметта си прележава и се трупа необезпокоявана там, където хората би трябвало по принцип да се радват на една свежа невмирисана на гнило ваканция?” Също така хотелиерите си мислят, че ако всеки ден плащат на такси да им извозва боклука, вероятно разходите им ще са същите, но поне е сигурно, че от плащането ще има ефект.

В „НО”-то от вчера влиза подкрепената от тъжно-грозна снимка информация за два километра плажна ивица, залята с мазут.. Към него се включват и зачестилите напоследък аварии на тока и спирания на водата, които превръщат летуването край варненския бряг в нещо като „Survivor” за туристите. Онези от тях, които са любители на клуб „Адреналин” може и да се върнат следващото лято, но за другите определено ще се намерят приоритетни дестинации, сред които няма как да е България..

И така хотелиерите със зъби и с нокти извоювали кредити, построили мечтите на своя живот, постарали се да ги направят красиви и уютни, посрещат с усмивка туристите, изразходват много енергия и харизма и полагат неистови усилия да им внушат, че тук е прекрасно, че хората не са бандити, че зад всеки ъгъл със сигурност не дебне крадец, убиец или измамник, че в обменните бюра никой не рисува фалшиви пари в свободното си време и това, че някой преди месец е чул за първи път за България е по скоро проблем на не особено богатата му обща култура, отколкото на първобитното общество, към което невежеството е склонно да ни причислява за по-лесно. И точно слухът започне да долавя как ледовете в отношенията се пропукват, как туристите полекичка отварят вратите на доверието и определят избора за тазгодишната си ваканция като повече от успешен... точно тогава... хоп!:

„Извинявайте, в нашата стая няма вода! А?! Изобщо в района няма вода! Авария... Странно”... И тръгват да се разхождат след плажа полепнали от морска сол, препотени и разочаровани. Хотелиерите се червят, обясняват, извиняват се... Те започват да се възприемат като лицето на една спъната държава, която точно преди да си вземе душ, за да се изкачи нагоре, е установила, че някой спира кранчето.

Когато бедата премине, извиненията са приети и туристите забравят за дискомфорта, защото е лято, защото има слънце, море, приятни хора и ниски цени наоколо, изведнъж спира токът... и така по цял ден, понякога преваля вечерта и нощта. Обикновено в неделя, защото точно тогава някой нов герой, решил да се включи в картинката, се втурва да копае наоколо. И хотелиерирте отново започват да се червят, да се извиняват, да се чувстват като лицето на една спъната държава, точно вкючила си фритюрника, за да хапне преди пътуване и установила, че аварийно ще си стои гладна.

Другата част от историята е неприятна. Чужденците питат всеки ден ли е така у нас. Хотелиерите обясняват: „Но какво говорите!За първи път се случва!” И самата истина е, че през зимата няма такива аварии. То през зимата и туристи няма, за да се убедят, че е така.

Лошото е, че на третия път вече няма как да обясниш, че това е най-изненадващата първа авария в живота на съответния курортен комплекс. Тогава започваш смутено да се усмихваш, да раздаваш фенерчета, да палиш свещи и да призоваваш хората към романтика, да говориш за звезди, луна и прочее подробности, които определено имат отношение към емоционалния живот на туристите, но със сигурност не би трябвало да са съставна част от състоянието на една държава. В подобни моменти се случва някой турист да си изкълчи крака, докато търси пътя. Това прави моментите, освен задушевни, и незабравими: медицинска помощ, лекарства, непредвидени разходи, както се казва съдиране на кожи и други ваканционни екстри... Утехата в такъв случай може да бъде само една: започна Олимпиадата, в името на която за седем години Пекин б е напълно преобразен срещу скромната сума от 43 милиарда долара. За такава Олимпиада, започнала с бляскава и незапомнено пищна церемония, човек може само да мечтае след плажа да се излегне пред телевизора и да се забавлява...За съжаление, ако има ток.... Ако не, хотелиерите отново ще бъдат принудени да обясняват, да се извиняват и да се опитват, ако е възможно да изиграят церемонията, само и само всички да са доволни.

Изводът от ситуацията е сходен с онзи анекдот, в който една горкичка жена висяла от десетия етаж и се опитвала да се задържи, а някакъв мъж я удрял през пръстите, за да падне. Случаен минувач спрял и се възмутил: ”Как не Ви е срам! Вместо да помогнете на жената, Вие я блъскате към смъртта!”, а онзи отвърнал: ”Това е тъща ми!”. И тогава вече получил разбиране: ”Ах! И се държи гадината!”

Та и с хотелиерите е същото. Как ли не се стараем да им влошим здравословното състояние: с боклук, с аварии, без ток, без вода, с много мазут и с много желание... И още се държат, гадините! Не се пускат! Да видим сега, покрай тока, като им спрем Олимпиадата, какво ще обясняват!

А догодина по това време ще изпаднем в други размисли. Тогава ще се питаме : „Кой прогони туристите и как да ги привлечем отново?” Но това ще бъде едва догодина. Сега няма защо да се напрягаме. Сега държавата да запали една свещичка и да си гледа романтиката, защото за по-практични организационни неща очевидно не й остава време.
Даниела Иванова
водещ на предаването “Позиция”
Радио Варна