Някак неусетно, без да му се обърне голямо внимание, един феномен започва да се установява повече или по-малко трайно в българската политика. Засега позициите му са скромни и все още не будят сериозно безпокойство. Гаранции, че така ще бъде и утре, обаче, няма.

Днес надъханата, безпросветна и псевдопатриотична нетолерантност има своето въплъщение в лицето на Волен Сидеров – някогашен (и всъщност първи) главен редактор на вече несъществуващия вестник “Демокрация”, водещ на предаването “Атака” по кабелна телевизия “Скат”, лидер (фюрер?) на движение, носещо името на това предаване, а отскоро и участник в една от маргиналните коилации, които се канят, без особени шансове, слава Богу!, да се борят за присъствие в следващото Народно събрание.

Основното оръжие на Сидеров е всъщност класическо – озлоблението, отказът от емпатия и примитивно-първосигналното посочване на “обичайните заподозрени” за всички беди. На помощ тук идват старите и добре известни шаблони, до болка познати на човечеството, а и с много болка изстрадани в неговата история – еврейският световен заговор, еврейско-масонският такъв, изначалната вина на “различните”, на която трябва да бъде противопоставено онова, което Сидеров и подобните му разбират под патриотизъм и национален дух.

Волен Сидеров съвсем очевидно недолюбва евреите, циганите и чернокожите. Арменците засега са пощадени, но – вероятно – и те трябва да се готвят. Не много отдавна, в едно от предаванията си, той си позволи просташкото определение “негърче” по адрес на чернокож, син на американски дипломатически представител, като се почувства свободен и да гарнира просташката си лексика със злонамерено подбран снимков материал, с който да илюстрира какво, според него, представлява едно “негърче”. И да са последвали реакции от страна на СЕМ след това безобразие, аз поне не съм чул за тях. Което пък навява мисли за двойните стандарти, прилагани от този орган, който за нещо подобно преди време спря излъчването на цяла една телевизия.

Нищо подобно не сполетя не само телевизията, подслонила подобна безвкусица – но и самият неин автор. Тъкмо напротив – в преследването на незаслужената, но сластно възжелана публичност, той продължава да никне навсякъде и да се блещи отвсякъде. Вече нямат чет участията му в “Сблъсък”, например, както и в много други предавания, откъдето той размахва пръст, заканва се със сълзлива истеричност на всичко и всекиго под слънцето и сочи себе си като решение на проблемите и рецепта за преодоляване на бедите.

Тази пиеса вече е играна. Сценарият и стилът при Сидеров не са променени ни най-малко, глуповатите аргументи са същите, нарочените за врагове – също. Едва ли има смисъл да си припомняме, как свърши всичко това последният път, когато бе изпълнено на европейска сцена... най-малкото, защото все още никой не си е позволил да го забрави.

Появата и относителното укрепване на феномена Сидеров, обаче, редно е да отбележим, не са плод на случайност. Подобни евтино-екстравагантни типове пръскат слюнка и другаде – беше само въпрос на време това да се случи и у нас. Търсенето на виновния по расов принцип, нетърпимостта и фалшивото, но кресливо патриотарство като опит за избиване на комплекси са стари като света. Както и стремежът да намираш грешките навсякъде другаде, освен в самия себе си. Общественият живот и процесите, които определят неговата специфика, навсякъде си имат и своята тъмна, злобна и непросветена страна – това е неизбежно. Не е необходимо да се правим на изненадани тогава, когато те изникнат току под носовете ни. Глупаво би било, обаче, ако се окажем неподготвени за тях.

Днес българинът е в известна степен заслужено обиден и се чувства несправедливо недооценен от останалия свят. Налага му се да изтърпи твърде болезнени мерки, за да бъдат компенсирани десетилетия на безумия, чиято жертва той стана, без да е избирал сам подобна съдба за себе си. Бедността ни, в сравнение със света, към който се стремим, неговото все още разбираемо недоверие по наш адрес, безобразията, които неизбежно съпътстваха прехода – всичко това съществува и рязко контрастира с националната ни гордост, а заравянето на главите в пясъка няма да го накара да изчезне.

Разбира се, то няма да изчезне и чрез блещенето и зъбенето, озлоблението и омразата, които се опитват да ни пробутат Сидеров и сидеровоподобните. Никой не е станал по-богат и по-щастлив, само като се е сърдил на всекиго за собствените си беднотия и нещастие. Ничия душа не е станала по-светла от това, че собственикът и недолюбва онези, чиято кожа е по-тъмна, чиято вяра е по-различна или чиито обичаи не са същите като неговите.

Това, което Сидеров всъщност ни предлага е пътят на Милошевич. Вече е известно, къде води този път. Той не е пътят на България, както е неадекватна и “картата на България”, която той е избрал за фон на своето предаване. Днешната истинска карта на България е всъщност много по-внушителна от това, което той е поставил високопарно зад гърба си, когато се появява на малките ни екрани. Низките страсти и нездравословните сантименти никога не са успявали да решат обективно съществуващи проблеми или неправди – те само са ги задълбочавали.

За днешна България нелепият феномен Сидеров представлява сериозен изпит. Изпит за зрялост, за цивилизованост, за възпитание, ако щете. Плъзгането по опасната плоскост, към която той упорито се опитва да бута общественото съзнание, би довело до катастрофа. Примитизирането на понятия като справедливост, законност и ред до нивото, което той се опитва да “рекламира” би могло да доведе единствено до несправедливост, беззаконие и дисбаланс.

Засега Сидеров е само смешен. Все още не е станал опасен. Все още...

Рядко си позволявам да цитирам думи на хора от левицата, с които обикновено не съм съгласен по повечето въпроси. Този път, по повод на Волен Сидеров, обаче, ще го направя. “Хора, бдете!” – призова непосредствено преди смъртта си Фучик, визирайки онези, от които очевидно Сидеров се учи днес и чиито пример е петимен да следва.

Жоро Георгиев