Фактът, че четирима народни представители от БСП (Любен Петров, Андрей Пантев, Александър Паунов и Огнян Сапарев) имат намерение, да внесат искане за изтегляне на нашите части от Ирак, може да се тълкува многопосочно.
Добронамереният анализ на ситуацията би трябвало да включва правото на всеки един депутат да има собствено мнение, различно от налаганото еднозначно партийно решение. Още повече, че в случая едва ли можем да говорим за двуличие – даже най-предубедените ще признаят, че позицията на Любен Петров, Андрей Пантев, Александър Паунов и Огнян Сапарев е искрена.
Не може да се отрече и решителността на тези четирима мъже.
Веднъж вече те гласуваха срещу НАТО и публично обявиха позиция, коренно различна от официалната на самата БСП.
Беше въпрос на време да го направят и втори път.

Мнозина ще се опитат да изкарат дивиденти от демонстративната проява на неподчинение в редиците на БСП.
Истината е, че в тази партия няма такова нещо като различно мнение по въпроса “За” или “Против” НАТО.
Всички са “Против”, но само четирима посмяха да си го кажат на глас.
Знае се и “За” кого са преобладаващите настроения в най-голямата лява партия - проруските позиции имат дълбока историческа роля при формирането на социалистическата идея в България.

В БСП спорят не за позиции, а за методи.
По-младите, които иначе минават и за по-гъвкави, са готви да преглътнат неизбежното, в името на дългосрочното оцеляване на БСП и стабилизирането на интересите (включително международни), които стоят зад тази партия.
От другата страна са вече поизхабените от годините стари политически лъвове, които все по-трудно преглъщат разминаването между собствените им виждания и изискванията на реалността.

“Париж си заслужава една литургия” казал искреният протестант Анри IV и станал крал на католическа Франция. От него не се искало нищо друго - просто трябвало да смени вярата си, за да го пуснат в Париж.
Анри IV станал искрен католик за една нощ.
Франция и до ден днешен е католическа държава.
Примерът е типичен – свидетели сме на последиците от еднократен личен компромис с вековни последици, по може би най-съкровеният въпрос, касаещ една личност.
Вярата!?!

Въпросът, възможен ли е компромис с личната вяра в името на груповото оцеляване, наистина е драматичен вътре в редиците на социалистическата партия.
Готов отговор очевидно няма.
Може ли някой да посочи точната граница между политическата гъвкавост и политическото предателство?

Антон Луков