През седмицата, която си отива научих нещо много важно: че всеки остава в историята със своята фраза, а тя зависи от мечтите и от хоризонтите на човека. И не зная как е при вас, но за мен това беше една прекрасна седмица. Защото напоследък се случваха все неща, които ни караха да мислим, че погледите ни ровят надолу в земята, че главите ни увисват песимистично натежали под бремето на грозната реалност, че мислите ни се задръстват със сметки и съдебни решения, а мечтите ни се превръщат в ленти на касови апарати и в тях няма място за нищо друго, освен за поредното натрупване на цифри.

И ето че сред блатото от политически драми, вотове на недоверие, нарастващи цени и намаляло желание за каквото и да било изведнъж един политик се изправи и каза: „Стоп. Моята фраза беше до тук!”
... И отвори вратата, за да излезе от там, закъдето всички се блъскат, бягат натам, прескачат стъпала, повалят по-слабите по пътя. Излезе, оставяйки след себе си недоумението на практичните и облекчената въздишка на малцината, които винаги са вярвали, че хората могат да си тръгват не непременно след скандали, безобразия и страшни разкрития... Хората могат да си тръгват и мирно, тихо, почтено, вярвайки в своите собствени принципи и спазвайки своите собствени правила. Забравили за безразсъдната лакомия на нашето време: непременно да останеш докрай, да не освободиш мястото, на всяка цена да се задържиш някъде там, макар и ненужен, макар и до перваза. Някой си тръгна с идеята, че е казал дълга фраза, но го е направил от сърце и точно сега е дошло време да сложи своя препинателен знак.

И, затваряйки тази врата, той отвори пред нас цял един свят на надежда, че има наоколо хора, за които границите все още значат нещо и мярката не е просто проява на измислена учтивост.

И тъй като стана дума за мярка, не можем да премълчим едно от най-щастливите събития на отминалите дни: Студенти от Техническия университет в София спечелиха първо място на най-голямото ИТ състезание в света „Imagine Cup”, припомняйки ни, че човек е толкова голям, колкото големи са мечтите му.

Мотото на състезанието провокирало участниците да си представят свят, в който технологиите помагат за опазване на околната среда и гарантират устойчиво развитие. Те си представили. И в голямата си мечта вдигнали летвата над 60 отбора в категорията „Софтуерен дизайн”. Сега се надяват, че проектът им ще получи реализация и ще бъде полезен на обществото. Но най-важното: имат самочувствието на хора, които са се постарали да направят света, в който живеем поне мъничко по-добър.

Всеки от нас може да го стори с нещо... Нещо, което умее да прави.. Нещо, в което е по-добър от другите. Продукт, решение, предложения, картини, музика, думи... Всичко, което идва от сърце и ни дава шансове да променим скоростта, или посоката и да направим света по-хубав.

Важното е само да не спираме да вярваме, че той има нужда от нас, от нашето тихичко гласче, от подадената ни ръка, от идеите, които таим в себе си. Защото когато човек престане да вярва, че е нужен и когато престане да забелязва хоризонта, животът му се превръща в бакалски бележник с изпомачкани страници, с изписани по него само дати, килограми и цени, с мазни отпечатъци по краищата и със скъсани финални страници.

Боях се, че точно в това превърнахме живота си в съмненията между вотовете на недоверие, вноските по потребителски кредити и истерията около еврофондовете и евродокладите. Боях се, че думите „мечти” и „бъдеще” напълно се бяха обезсмислили покрай политическите скандали и инфлационните индекси.

И ето, че студентите си представиха пожеланото и се справиха блестящо, връщайки ни надеждата, че живеем, а не просто функционираме и че със сигурност можем да бъдем повече от движещи се и огладняващи същества.

А връщайки се у дома, след като чух за българската победа, се натъкнах на три момиченца от основните класове, които се бяха разположили между къщите и най-учтиво предлагаха на минувачите да си купят рисувани пластмасови чашки... Да си ги купят, разбира се, ако ги харесват. Трябва да знаете, че чашите бяха прекрасни. Защото бяха рисувани от щастливи детски ръце. Бяха рисувани от сърце и с много желание. Върху тях ярко искряха всякакви мечти, придобили очертания благодарение на майчините гримове и на детския порив.

Ще питате: Какво общо има между тръгването на един политик от политиката, наградата за отлично инженерно решение на един студентски отбор и детските рисунки по пластмасови чаши?

Общото е във фразата, която трябва да за
вършва с удивителен знак, защото самият живот е такъв. А ние все по- често забравяме това, заплетени в безсмислените запетайки и многоточия на всекидневието, което сами си създадохме.

Впрочем, за щетите, които понесохме в него, в четвъртък опозицията в Народното събрание избистри мотивите си за поредния вот на недоверие към кабинета. Те звучат така: „за нанесените морални и материални щети на Република България и българските граждани от провала на правителството в спазване на правилата на страна-членка на Европейския съюз и неусвояването на средства от европейските структурни фондове”. Според представители на опозицията вотът този път е конкретен и е въпрос на доказване пред Европейския Съюз, че има политици, които ще спазват правилата...

А според хората, които се палеха по митинги и мръзнаха по палаткови лагери, а днес не искат дори да включат телевизора, разочаровани от резултата на излъганата си гражданската активност, ние вече години-години наред преглъщаме моралните и материални щети, които ни нанесоха част от главните герои на нашето време. Онези, които се стреляха по главните улици и по кафенетата. Онези, които преместиха смисъла от важните неща към марката на автомобила и към показния лукс на ежедневието. Онези, които научиха децата ни, че за чувствителните и културни хора днес няма място, че арогантността печели и че безобразието е на мода. Онези, които изтриха надеждите и превърнаха мечтаенето първо в старомодна, а след това и в забранена територия.

Те трябва да платят моралните и материалните щети... Или по-скоро: ние трябва да ги платим, защото допуснахме всичко това да се случва.
И сигурно вече ни е писнало да плащаме, щом постепенно се връщаме към естественото състояние : да произнасяме фрази, които завършват с удивителен знак. Така със сигурност има шансове и сюжетът да стане по-добър.
Даниела Иванова
водещ на предаването “Позиция”
Радио Варна