Доста думи бяха изписани и прочетени, изприказвани и чути през последните дни, във връзка с близо четиричасовата телевизионна изява на президента Първанов в неделя, когато той тържествено отбеляза приключването на първата година от втория си мандат.

Всичко казано и написано до момента, боя се, е било в голяма степен прибързано, незряло и повърхностно.

Когато човек реши да дава мнението си по подобно епохално събитие, основополагащо не само за България, но още за Балканите, Европейския съюз, цялата континентална Европа (плюс не толкова европейските части на Русия), НАТО, а защо не и за целия свят, правилно би било той да изчака малко.

Богатата палитра от емоции трябва да се уталожи. Водопадът от впечатления трябва да бъде осмислен и сортиран от рациото. Нужно е не един или два пъти да бъде направен сериозен анализ на лавината от мъдри мисли, брилянтни и изтънчени словесни конструкции, гениални прозрения и бащински напътствия.

За да се стигне, опасявам се, до същия извод, до който стигнаха и онези, които избързаха с реакциите си.

Нека си го признаем… “Гоце” изпращя невъзвратимо!

Той наистина започна да се самовъзприема не като ограничено откъм правомощия олицетворение на националното единство, а като комбинация от патриарх (в почти религиозен смисъл), патриарх (в чисто родово-семеен смисъл, доколкото можем да разглеждаме нацията като едно семейство), като омбудсман, виден теоретик, пророк, консервативен революционер и… досущ споминалия се преди доста време Петроний, като арбитър на добрия вкус.

Признавам си, не вярвах, че е възможно връз политическия ни ландшафт да се пръкне друга примадона, която по театралничене да успее да съперничи с един добре известен бивш пожарникар. Не вярвах, докато не видях. Затова никога – вероятно – няма да бъда толкова блажен, колкото е писано да бъдат на онези, дето са повярвали… без (или поне преди) да видят.

Не знам дали някое светило в жанра е отговорно за хореографията в цирка, на който бяхме направени доброволни (доброволни, защото дистанционното през цялото време ни беше под ръка) свидетели, или пък онова, дето го видяхме, е резултат единствено от самобитния гений на главния изпълнител.

Но прилежно заучените жестове и игри с интонацията, патетичните паузи в речта, даряващи впечатлението от цялостния изказ с допълнителна емоционална натовареност, трогателното издирване, намиране, одобряване и използване на метафори и алюзии… всичко това ми напомняше, докато изживявах триумфа на волята си, да го изгледам и изслушам от началото до края, за скеч от класическото The Muppet Show.

При това доволно амбициозен като замисъл скеч, защото една и съща персона се опита едновременно – именно едновременно, а не последователно – да изиграе Фози, Кермит, орела Сам, Гонзо (малцина знаят какво всъщност представлява Гонзо), Нещото, лудия учен и двете старчета от ложата.

Първанов не се опита сериозно да изиграе единствено ролята на оркестъра (ако изключим Нещото на барабаните). Не го стори или от скромност, или за да не омаловажи глутницата от негнусливи журналисти с гъвкави езици и впечатляващия хор от старателно отрепетирани, а сетне “с непосредствена прямота” зададени въпроси.

Всичкото това – хубаво. Ама нещо не се получи.

Все някой трябваше да предупреди Първанов, че няма начин един обикновен смъртен да изиграе и Фози, и Гонзо (малцина знаят какво всъщност представлява Гонзо), и орела Сам, и Кермит, и лудия учен. А така също, че ако някой смъртен се опита да го постигне, резултатът от усилията му би бил приемлив само за популярната рубрика от същото това The Muppet Show, “Прасета в Космоса”.

Като изключим мъпетите (като визия и сценично поведение), има и друг един феномен, за когото ми напомни неделната телевизионна интервенция на държавния глава – за нявгашния чест гост по нашите екрани, за феномена Кашпировски.

Досущ като при тоз’ виден магесник, при Първанов следваната цел беше да наложи следното: Ти не ме слушай какво точно ти говоря, едно… две… Нека не ти прави впечатление, че това отдавна е било казано… три… четири… При това забрави, че е посочвано от мои политически опоненти… пет… Вслушай се в интонацията ми, виж чистата и непосредствена откровеност в очите ми… шест… седем… Вече се унасяш, не се съпротивлявай на тази омала, само така ще ми позволиш да ти помогна… осем… Ето, сега ме чуваш да твърдя едно, а след малко ще ме чуеш да казвам тъкмо обратното, но това не бива да ти прави впечатление, защото… девет… десет… втори мандат… първа година… единайсет… Никога не съм спирал да те обичам и защитавам… дванайсет… въпреки грешките… тринайсет… След които пак ще бъда с теб, народе мой, защото любовта ни е взаимна.

Хайде холан!!!

Воплите на Първанов (както и на целия ни така наречен политически елит) за нуждата от промяна в избирателната система са закъснели и нечестни. Те са “след дъжд качулка” и твърде късна реакция на един неприспособим организъм, усетил, че нещо метално и остро вече се е допряло до кокала му.

Възхитителните му идеи за реформа в партийната система пък са най-обикновена недомислица, която едва ли ще оправи бакиите, в забъркването на които самият Първанов взе дейно участие през годините. Позицията му сега е като на Ван дер Любе, който се кандидатира за шеф на пожарната, нищо повече.

Заиграванията с иначе набиращата популярност идея за референдумите е също порочна. Ако имахме добри механизми, чрез които наистина да действа представителната демокрация, нямаше сега да търсим спасение в популистки флиртове с идеята за пряката, като някакъв дългоочакван и единствено спасителен Deus Ex Machina.

Ако в тази наша клета държавица действително се помнеше, че тя е именно парламентарна република, нямаше да се позволява катадневно на кабинети и президенти да надхвърлят правомощията си и да действат, преди да са потърсили съгласието на легислатурата.

Ако имахме читав президент, а не човек, който се опитва да изиграе едновременно Фози, Кермит, Гонзо (малцина знаят какво всъщност представлява Гонзо), орела Сам, плюс патриарх… и в семейно-родовия, и в религиозния смисъл на понятието, вероятно нямаше да гърмят по улиците финансовите донори по кампаниите и мероприятията на същия този президент.

Има, разбира се, още една възможна гледна точка към фриволно-хипнотичното телевизионно мероприятие на Първанов. Гледна точка, която ни връща към друго едно клише. Клишето за доброто ченге и лошото ченге.

Ами ако – въпреки всичките си заклинания – Първанов, този безскрупулен добряк, направи партия след края на втория си мандат? Или пък не я направи с тез’ двете си седефени кунки, а я вдъхнови, както тези дни Путин (да не забравяме, че според президента ни “путинизация” в България налагала дясната и действително либерална опозиция) вдъхнови в Москва създаването на цял институт, който щял да сочи кривиците в западната демокрация? Нещо като пост-“Съзидание” или не знам какво още?

Ами ако - ако бившият пожарникар си остане все така еротично (за подходящите медии) строг и намръщен? Той, зер, отдавна е заявил, че няма да сключва коалиция с БСП. Нищо обаче не е споменал за една бъдеща партия, създадена/вдъхновена от Първанов. Тъкмо напротив – именно за бъдещо съдействие с някаква евентуална първанова формация се разприказва, вероятно малко прибързано, съпартиецът на пожарникаря и кмет на Сливен – Йордан Лечков.

Олеле… вече ги чувам.

“Щом има “Северен поток”, що да не изплющим ние един “Южен поток””, често ни придумват напоследък първановчета, станишевчета, овчаровчета и тем подобни.

“Щом в Германия леви и десни успяха да направят действаща широка коалиция, какво ни пречи да го приложим и у нас?”, ще започнат да заклинателстват утре последователите на усмихнатото и намръщеното ченге…

Така би изглеждал Раят за Божидар Димитров, например, или за Андрей Райчев. Рай в който вече никой за никого няма да знае какъв е, защо е, до кога ще го бъде, какво ще прави и какви ценности защитава, извън тези в банковите си сметки.

Царството на Гонзо (малцина знаят какво всъщност представлява Гонзо).

Добре поне, че все още не сме обитатели на царството на Гонзо (малцина знаят какво всъщност представлява Гонзо), а живеем в по Конституция парламентарната Република България, където има свобода на словото и на достъпа до информация.

И където, за разлика от Гонзо, около когото се въртят доста въпросителни, всеки знае кой е Гоце, защо е Гоце, от кога е Гоце, как е станал Гоце и колко е кофти да си бил, да си… и да си обречен да си останеш Гоце.
Жоро Георгиев