Прочетох днес, че Синята коалиция е внесла Законопроект за изменение на Закона за народната просвета, така че религията да стане задължителен, а вероучението – избираем предмет в учебната програма, в пакет с два други проектозакона: за създаване на Институт за национална памет и за обявяване на 23 август –денят, в който бе подписан договора за сътрудничество между СССР и нацистка Германия, известен като Пакта Рибентроп – Молотов, за Ден на жертвите на комунизма и националсоциализма.

Първоначално леко се учудих. В бившия соцлагер нямаше по-предано обслужваща комунистическата власт църква от българската. Няма и по-дълго отказвала да се раздели с комунистическото си минало страна от България. Откъде подобен ентусиазъм за пречистване на памет и съвест едновременно?

После си дадох сметка, че нито пакетът (спомних си как комунистите продаваха „Отнесени от вихъра” в комплект с 34 и 35 том от събраните съчинения на др. Тодор Живков), нито вносителите са случайни. Само лустрацията може да помогне на сините да опазят последната доза синя магия. Само заплашен от реална и голяма опасност Свети синод може да размени лустрация с часове по вероучение. И само съизмерващ властта си с Господ политик - може да е вдъхновител и гарант на подобна сделка.

За който не е разбрал - СДС и ДСБ ще изпълнят двадесетгодишната мечта на колкото са им останали избиратели, комунистите да бъдат отстранени от властта. Синодът – и оредяващите вярващи - ще получат часовете си по вероучение, макар и в комплект с разкритието, че поне половината висш и не толкова висш клир е съставен от червени ченгета. Той ще преглътне лустрацията заради решението на Европейския съд по правата на човека от 22 януари 2009 г., с което "алтернативният синод" на Инокентий осъди в Старсбург българската държава, и съгласно което държавата трябваше да помири двата синода, като върне на алтернативния отнетите храмове. Бойко Борисов ще се обвие в славата на религиозен антикомунист и след 5 септември няма да плаща обезщетение (Инокентий искаше 680 милиона евро!) Какво ще получи Инокентий, скоро ще видим.

Отсега обаче е ясно, че истинските вярващи и истинските антикомунисти ще бъдат разочаровани. Няма как писани при подобен пазарлък закони нито да са добри, нито да се приложат добре. Но тъй като образованието на децата е по-важно от справедливостта за бащите, ми се иска да припомня някои неща от досегашните дебати по изучаването на вероучение в училище. Има време вносителите да ги вземат предвид поне преди второто четене на законопроекта за промяна на Закона за народната просвета, ако вече е късно да го поправят.

Последната идея вероучението да се учи задължително в училище е от 2007 г., когато Министерството на образованието и науката (МОН) реши да въведе нов предмет „Религия” в училищата от 15 септември 2009 г. Богоугодното намерение на Даниел Вълчев предизвика лют спор между МОН, Светия синод и БАН. МОН и Синода бяха твърдо „за“, макар и с различни мотиви; БАН, който изненадващо се включи в споровете на финалната права, беше твърдо против. В резултат на този непримирим сблъсък на светски, религиозни и чисто икономически интереси, решаването на проблема за пореден път се отложи. Позициите обаче ясно се очертаха, и едва ли са променени и досега. Образователното министерство искаше дисциплината да е задължителна от първи до седми клас и избираема от осми до дванадесети клас (сега предметът е свободно избираем, а всеки ученик сам решава каква религия да учи; частични знания се получават в часовете по литература и история). Светият синод беше твърдо за „всеки да си учи религията”, без да държи сметка за новите спорове и разделения, които тази религиозна сегрегация може да породи в обществото. БАН оцениха идеята като нецелесъобразна и неефективна, защото „църквата няма място в училищата“, „знанието не прави хората морални“, и „обществото не трябва да се клерикализира“.

Надявам се в новия законопроект предметът не се изучава нито 1 час седмично задължително до 7 клас (както предлагаше МОН), нито 2 часа на седмица задължително до 12 клас (както предлагаше Светия синод). Не трябва да си учител или родител, за да разбереш, че това ще натовари прекалено учебната програма; нито свещеник, за да прогнозираш, че придаването на толкова голяма тежест на предмета „Религия“ (или „Религии“) ще породи естествена съпротива и по-скоро ще отблъсне учениците; нито учен, за да докажеш, че натрапването на това познание няма да разреши проблеми като насилието в училищата и наркоманиите, защото ценностите отново ще бъдат стъпкани в прахта, а притчите ще бъдат забравени. Просто трябва да си здравомислещ човек. Преди 2 години такива хора сред спорещите нямаше.

Освен самите ученици. 86% от тях през 2007 г. подкрепяха идеята за изучаване на религия. Тях едва ли ги интересува, че както православието, така и ислямът и католицизмът, които подкрепиха концепцията на Светия синод, всъщност искат да търгуват с техните души. Още по-далеч са от директните икономически интереси на бъдещите преподаватели по новия предмет (духовни или светски лица ще бъдат те?), на авторите на новите учебници, на издателствата, които ще получат поръчки с гарантирани тиражи... Това са, макар и важни, все пак странични проблеми, които вносителите трябва да са решили след основния - как да се даде повече познание за религиите на децата и как да се развие религиозната им толерантност.

Иначе е чудесно, че вероятно някаква лустрация ще има. Може даже да се отворят и всички досиета. Но това няма да направи Господ седесар, нито синодалните страци – светци.
Калин Манолов/kalin-manolov.blog.co.uk