Именно това започна след огласяването на доклада на Европейската Комисия относно напредъка на България по механизма за сътрудничество и проверка. Всякакви хора заразпъваха словоохотливи уста, за да дадат своя безценен словесен принос към раздвижването на домашния въздух и към летните политически течения на нашия ден.

Засипахме доклада с епитети, а себе си със всевъзможни сравнения. Превърнахме милото родно пространство в един принудителен пост-докладен „Speakers corner”, жестикулирахме, подреждахме събеседници, подреждахме емоции, пренареждахме агенции и комисии... Само, както всеки път, пропуснахме основното ... Пропуснахме да подредим приоритетите. И то да ги подредим по адекватния начин - по този, който действително би дал някакъв резултат. Т.е. както много пъти до сега, пропуснахме да видим същината на нещата и затанцувахме своя артистичен и шумен танц върху хлъзгавата форма на нещата.

Впрочем, голямото говорене не отмина като всяко чудо за три дни. Предполага се, че то ще продължи още известно време, през което всички желаещи да редят бисерни фрази в публичното пространство, ще продължат да отварят усти и да се опияняват от приказки. И причините да мисля, че съдържанието няма значение не са никак абстрактни. Причините са в това, че докладът не каза нищо ново на никого – нито вътре в страната, нито извън нея. Той просто даде официален израз на определението на живота, който отдавна всички ние живеем. И ако бяхме естествени, нелицемерни и вълнуващи се от същината хора, ние нямаше неизтощимо да си почесваме езиците онзи ден, вчера и днес, а още преди години щяхме да сме запретнали ръкави и да сме променили нещичко. Защото, ако си нагазил в трънаци и се опитваш да излезеш през тях от другата страна, колкото и да се усмихваш и да огласяш света, че пътят ти минава през нежни и благоуханни макови поляни, освен да заблудиш няколко процента безхаберници, нищо друго няма да постигнеш. Но в такава ситуация колкото и опитни и красиви да са думите, раните по тялото не зарастват, а стават още по-болезнени, така че по-умното решение е да се ликвидират причинителите на нарарняванията вместо да се описват чудни словесни картини.

Разбира се, приятно ни беше да чуем, че въпросният доклад е обективен. Но се питам: „Нашата цел не е ли да живеем по-подреден и хубав живот, вместо да се напъваме да оценяваме оценяващите?” Ако въпросът Ви изглежда неоснователен, не му обръщайте внимание. Свикнали сме да не обръщаме внимание на много други – далеч по-важни неща, така че и с тази болка ще си поотупаме ръкавките и ще продължим бодро напред.

И без друго тия дни отново научихме, че никой никъде и за нищо не е виновен независимо за какво става дума: за фондове, за пари, за доноси, за агенти, за агенции, за пропиляни средства на български и европейски данъкоплатци, за пропиляни очаквания. Разбрахме, че току-така няма да се даваме на вълците. Не зная вълците разбраха ли за нашите намерения, но подозирам, че те имат отдавнашни наблюдения върху цялостното българско поведение, та са на ясно, че сме си залостили кошарката и си работим в нея по старому и по домашному...

Впрочем, енергичното и занимателно танцуване по повърхността и формата на нещата включи и свръхактуалната дискусия за зараждащия се у нас евроскептицизъм. Макар, че преди четири-пет години, когато наистина можеше да се говори за евроскептицизъм очите ни бяха вързани с шарена копринена превръзка. Сега внезапно я развързахме и поради изнервената ситуация очевидно объркахме старите и нови картини. Но и това е човешко... Все пак: лято, доклад, напрежение. Човек си казва: „Добре, че има доклади! Така от доклад до доклад да се сепваме от дрямката и да се поразприказваме на обществено ниво. Че инак голяма държавна скука ще настане, нали?”

И като поразровихме сергийката на скептицизма, открихме, че там се мъдри и друга оригинална стока, в подходящ размер, произведена в България и с грижливо запазена марка: стоката, наречена българоскептицизъм. По силата на въпросното Нещо хората смятали, че Европейският Съюз е добро предприятие, но България едва ли ще съумее да извлече всички ползи от членството си в него. За сметка на това, обаче обилно и напоително ще консумира негативи, както и се случва в действителност. Според социолози българоспкептиците изпитвали недоверие към всички вътрешни фактори и знаели, че жънем негативи заради правителството, съдебната система, администрацията, местния бизнес и неговата неспособност да оцелява по правилата, заради ниския капацитет и прочее досадни и повтарящи се термини, голяма част от които всъщност водят до онази непоправима част от българския характер, предизвикала мъдрите да се хващат за главата и възмутено да възкликват векове наред, че никой не е успял да стане пророк в собственото си село. Защото чуждите винаги са ни по-любопитни, по-интересни, провокират ни към свободни съчинения по нереални сюжети с несъществуващи герои и са ни някак по-мили от своите. Понеже своите никога не са достатъчно добри, пък и повече от ясно е, че всеки един от нас е единствен, неразбран, неповторим и най-добър от останалите, но не е слънце да огрее на всякъде. Именно тези подробности винаги са правели абсолютно задължителен вноса на някакви чужди мозъци, опити, пари или пророци, които да стъпят в наше село и най-сетне да оправят нещата.

Така сме ние. Това мъдро заключение не е мое. Чух го вчера на една дълга и изнервена опашка пред касата на електроснабдяване точно в края на работния ден. Хората се чудеха за какво да поспорят един с друг и как да си изкарат напрежението на околните. Чудеха се как ще успеят да платят, след като в 16:30 вратите ще хлопнат и никой няма да ги пита защо примерно не са избягали от работа, за да се справят със ситуацията. Нищо, че ще им отрежат от надницата. То пък една надница...И други подобни споделени на сприхав глас мисли. После възникна спор дали майка с малко дете може да изпревари останалите и преди благородно мислещите граждани да зяпнат един срещу друг на тема ред и правила, един от тях шумно въздъхна: „Така сме ние. Затова и държавата ни няма да се оправи... Защото винаги може да се направи нещо, но ние мълчим и чакаме друг да го свърши!”< /o:p>

Всъщност... така сме ние. Вечер на масата с приятели въвеждаме строг ред и контрол. Сутрин навеждаме глава и мълчаливо тръгваме в живота. До обяд вървенето ни от мълчаливо се е превърнало в изнервено. Случили са се хиляди неща, които ни припомнят, че така сме ние. Ако са ни викали в Прокуратурата като свидетел, може би са се постарали да ни заплетат в мрежите си така, че да станем обвиняеми, за да може някой истински виновник да диша свободно и да живее охолно, защото притежава финикийския пропуск за правосъдие. Ако сме чакали Темида да вземе нещата в свои ръце и да определи обективната истина, оставаме дълбоко изненадани от факта, че тя игриво размахвайки превръзката от очите си, внимателно се взира в спорещите и че везните й често отмерват по-скоро банкноти, отколкото факти. Ако две дела започнат едновр еменно, делото в полза на някой строител се гледа изключително бързо: като пример за скоростно европейско правосъдие. Другото дело може да се точи с години. Защото строителите на съвременна България трябва да бързат. Те нямат време. Трябва да печелят, да продават, да се радват на живота. Така сме ние.. Движим се с добра скорост и в подходяща посока. Но не навсякъде и за всичко. И си знаем как трябва да бъде, но си мълчим, защото няма как да оправим нещата, защото сме разнопосочно команда, защото имаме навици в непредприемането на нищо и защото... така сме ние.

Добре, че има доклади, та да се посъбудим малко и да си кажем по някоя приказка. А ако в цялата тази история Ви липсват добрите новини, с които напоследък си обещавахме да се заливаме, определено не сте прави. Добрите новини са във всичко, за което стана дума. Просто откриването им е въпрос на гледна точка. Когато не хвърлят някого на вълците, последните може и да получават свиване на стомаха, но за оцелелия новината е прекрасна. Когато невинният става виновен, а виновният размята подходящото Определение в ръце, първият може и да страда, но за втория новината определено е повече от позитивна. Когато везните на Темида са претъпкани не с каквото трябва, стандартите са нарушени, но Темида със сигурност се чувства добре. Темида ли казах? Впрочем ... кое беше това девойче и защо го споменаваме?

Вече не се сещам. Но... така сме ние. Имахме възможност да поговорим и сторихме това с голяма охота. Сега мога да Ви пожелая: „Лека нощ до някой следващ доклад, за който всички отново ще се разбъбрим!”
Даниела Иванова
водещ на предаването “Позиция”
Радио Варна