Някои го усещат, някои не, аз пиша за тия, които усещат гнетното гнетящо нагнетяване на гнет. Гнет ще рече напрежение, потиснатост, потисничество и знам ли к`во още. Думата носи негативен и неприятен заряд, както например е и с думата „гнус”. Гнусот е онова състояние, когато са ти го нагнетили толкова, че ти се драйфа и от образа в огледалото. Гнусот е крайното и откровено състояние, в което всеки условно нормален човек изпада, когато Яне Янев започне да му нагнетява политическата си мисловна клоака, в смисъл – собствената си сентенция за онова, които го отличава от всеки друг нормалния Човек. За Яне това не е трудно. Достатъчно е да си отвори устата, и тутакси разбираш разликата. Докато при Воленчо, за да достигнеш до състояние на пълна гнусот и те облее помията от неговата клоака дори не е необходимо да си отваря устата. Достатъчно е да го погледаш минута-две, но не и повече. Вредно е за здравето.

Гнет и гнусот са еднояйчни близнаци от повече от един баща и не по-малко от две майки, като тук броят и идентификациите на майките и татковците е мисия невъзможна. Перверзничко звучи, въпреки че сексът, в класическият смисъл на това приятно и благородно действие, не участва. В извънкласически, неокласически или посткласически смисъл обаче, сексът е основен фактор за последващо почти физическо усещане на пълна гнусот от гнетта сред която дишаме, работим, живеем, и стихове пишем, тъй както умеем…

Гнет и гнусот беше управлението на Тодор Живков. Гнет и гнусот бяха управленията на Андрей Луканов, Любен Беров, Жан Виденов, НеВеСаламурКалъфХамБургер-Цмуцки, Серьожа Станишев, и през цялото това време на Доган…

Гнет и гнусот се носят по осраните ни „Високи сини планини, реки и златни равнини…” и по времето на ГЕРБ. Не че са осрани от тях, нито само по тяхно време, но осирането продължава и днес, вонята бавно и фатално се превръща в аромат така, както и чалгата започна бавно и фатално да се превръща в музика.

Така, както историята на комунистите започна да измества историята на българите, така, както „Стъклен дом” измести културата чрез бившия министър на културата, Биг брадър измести смисъла на телевизията, вестниците труд и уйденд изместиха смисъла на журналистиката, НеВеСаламурКалъфХамБургер-Цмуцки, наречен още Симеон измести смисъла на политиката, Доган измести смисъла на почтеността…

Във Велико Търново, в черквицата Свети Четиридесет Мъченици, се съхранява колоната на Кана сюбиги Омуртаг, царувал преди почти хиляда и двеста години – от 814-та, до 831-ва след Христа. На нея пише: „Човек и добре да живее – умира и друг се ражда, и нека роденият след него, като гледа тези писмена, си спомни за този, който ги е направил.”

Иска ми се да извикам много, ама много високо, така, че да ме чуят всички живи хора, че сме смъртни! Не искам да разрушавам най-святото ви, но за съжаление, дори и бате Бойко е смъртен. Кана сюбиги Омуртаг е бил напълно наясно с този непреодолим факт, и е оставил тези думи върху колоната, която дванадесет века носи неговото име.

Какъв надпис оставяме ние върху времето, в което живеем? Какво ще си спомнят за нас тези, които идват? Чие име ще запомнят и след дванадесет века то ще се знае, вярно само от отличниците по история, но все пак ще го има в учебниците? Усещаме ли престъпността на тези, които ни управляват и простотията на тези, които ги избират?

Гнет и гнусот! Която не започва от днес, но е на път да свърши скоро с изчезването на един достоен иначе, но само иначе народ!
Ще цитирам един безсмъртен търновец.:
…
Не сме народ, не сме народ, а мърша,
хора, дето нищо не щат да вършат.
Всичко тежко, всичко мъчно е за нас!
„Аз не зная! Аз не мога!“ – общ е глас.
И не знаем, не можеме, не щеме
да работим за себе си със време.
Само знаем и можеме, и щеме
един други злобно да се ядеме…
Помежду си лихи, буйни, топорни,
пред други сме тихи, мирни, покорни…
Все нас тъпчат кой отдето завърне,
щот сме туткун, щото не сме кадърни…
Всякой вика „Яман ни е нам хала!“ -
а всякому мерамът е развала…
Не сме народ! Не сме народ, а мърша,
пак ще кажа и с това ще да свърша.
1875
Петко Рачов Славейков
Бечло Дончев/ tovae.to