Независимо от официалните уверения на правителството в Тбилиси, че желае да разреши по мирен път конфликта с отцепилата се от Грузия Република Южна Осетия, президентът Саакашвили все пак реши да се ориентира към силовото му решаване. Което не бе изненада за никого, защото нападението на грузинската армия беше предшествано от серия терористични атаки, концентрация на войски на границата с Южна Осетия, множество разузнавателни полети над територията на сепаратистката република, както и от категоричния отказ на правителството в Тбилиси да подпише споразумение за отказ от използването на сила. В това отношение, грузинските власти определено разчитаха на подкрепата на САЩ. Така, през юли, помощник държавният секретар на САЩ по европейските и евроазиатски въпроси Матю Брайза заяви в интервю за телевизия „Рустави-2”, че Вашингтон е удовлетворен от „политиката на мирно урегулиране”, провеждана от Тбилиси в Кавказкия регион, и възнамерява да продължи обсъждането на въпроса за предоставяне на Грузия на План за действия за членство в НАТО.

Както е известно, грузинско-осетинският конфликт има дълга история. През 1918-1920 осетинците също са подложени на геноцид от тогавашното „социалдемократическо” грузинско правителство. Ликвидирани са няколко хиляди жители на Южна Осетия, а още повече са принудени да бягат в Северна Осетия.
В резултат от силовите действия на Грузия в метежната област, през 1989-1992 (когато в зоната на конфликта са изпратени руски миротворчески сили) загиват над 3000 мирни жители, 300 се водят изчезнали, над 100 южноосетински села са изгорени, а повече от 40 хиляди души бягат в Русия.

През лятото на 2004 правителството на сегашният президент Саакашвили отново се опита да реши със сила проблема с Южна Осетия, като започна истинска война срещу републиката, включваща масиран артилерийски обстрел и мащабни военни операции. Осетинците обаче и този път принудиха грузинските части да отстъпят.
Поредното августовско настъпление на грузинската армия, без съмнение, разчиташе на американската (включително и военна) подкрепа. През юли 2008, по време на посещението си в Киев, зам. министърът на отбраната на Грузия Мамука Муджири заяви, че армията на страната му е готова за разгръщането на пълномащабни военни действия срещу Абхазия и Южна Осетия, като не скри, че увереност за успеха на подобни действия му дават американските декларации (и, в частност, изявлението на държавния секретар Кондолиза Райс, по време на посещението и в Тбилиси, през юли), в подкрепа на плановете за възстановяване суверенитета на Грузия в двете сепаратистки републики. Междувременно, пак през юли (т.е. в навечерието на грузинското нападение) се проведоха съвместни грузинско-американски командно-щабни учения (от американска страна участваха над 900 души), на които беше отработено воденето на военни действия през нощта, в планински условия, както и в населени пунктове.


Впрочем, за плановете по овладяването на осетинската столица Цхинвали съобщи преди известно време и бившият грузински военен министър Ираклий Окруашвили (получил политическо убежище във Франция), който потвърди съществуването на план „Тигров скок” за военна операция срещу Южна Осетия. Окруашвили подчерта и, че Тбилиси вече си е осигурил подкрепата на САЩ за реализацията му, подчертавайки, че: „развитието на проблема с Цхинвали внимателно се следи от нашите западни приятели, които също като нас смятат, че той не бива да пречи за развитието на младата грузинска демокрация”.

За целенасочената подготовка на Грузия за предстоящата война свидетелства и приетото в навечерието и решение за увеличаване на пределната численост на професионалната грузинска армия с още пет хиляди души, както и на военния бюджет с още 210 млн. долара. След като, през юли 2008, парламентът в Тбилиси прие въпросните поправки, бюджетът на грузинското военно министерство достигна 1 млрд. долара (което се равнява на 7% от БВП, или на 20% от разходната част на държавния бюджет), а пределната численост на армията – 37 хиляди души, отлично въоръжени и обучени с помощта на американски и израелски инструктори. Което обаче не се оказа достатъчно за постигане на поне частичен успех в сблъсъка с „демодираната и недисциплинирана” (според редица западни експерти) руска армия.

На фона на постепенното изясняване на ситуацията в Южен Кавказ след края на този сблъсък, могат да се направят няколко предварителни извода за геополитическите последици от развитието на събитията в региона.
Русия очевидно постигна убедителна военна победа. Значителна част от грузинската армия беше изведена от строя, а флотът – потопен. Унищожени са редица военни бази и летища, а грузинските части претърпяха сериозни загуби в жива сила. В момента на прекратяване на военните действия, Тбилиси контролираше само половината територия на страната, а повечето грузински военни части бяха загубили връзка с командването. Икономиката на страната беше парализирана, а обществото – потиснато от мащабите на поражението, въпреки отчаяните опити на властите да повдигнат духа му.

САЩ и НАТО не се решиха да се намесят в конфликта. Въпреки огромното стратегическо значение на Кавказ за контрола върху региона на т.нар. Голям Близък изток, опасността от ядрена война накара Вашингтон предварително да се откаже от подобна възможност. Всички спекулации за евентуалното включване в конфликта на редовни части на САЩ или НАТО се оказаха блъф.
Непосредствено след прекратяването на военните действия, в Грузия цари политически хаос, прикриван донякъде от въведеното от президента военно положение. Саакашвили е изправен пред краха на цялата си политика за гарантиране на грузинската териториална цялост и интегритет. В момента Тбилиси не контролира дори онова, с което разполагаше преди, и то на фона на почти пълния разгром на грузинската армия. Не е ясно, как точно ще реагира грузинското общество на поражението, но самата реакция едва ли ще се забави. Възможно е развитието на вътрешнополитическите процеси в страната да доведе дори до свалянето на Саакашвили. Реална е и опасността сепаратистките процеси да се прехвърлят в други райони на мултиетническа Грузия: например в Мингрелия, или пък в Аджария, притежаваща собствена културна и конфесионална специфика, Джавахетия, където има компактни маси арменско население, или в Панкийското дефиле, където доминират чеченците. В това отношение, Грузия все повече заприличва на Югославия по време на интензивния и разпад.

За Русия най-важният резултат беше установяването на контрол върху анклавите в Южна Осетия, които преди това се контролираха от грузинската армия и бяха превърнати от нея в укрепени зони. Мирното грузинско население в тях беше изтеглено по заповед на Тбилиси още преди началото на конфликта, а останалите са съвсем малко (ако не са загинали по време на сражениятя). Днес територията на въпросните „анклави” напълно се контролира от властите в Цхинвали. В същото време, досега именно липсата на такъв контрол пречеше за признаване независимостта на Южна Осетия от страна на Москва, тъй като това би довело до намеса на международната общност. Сега въпросът за независимостта на Южна Осетия все повече се превръща във вътрешна работа на самите осетинци, с подкрепата на Русия, разбира се. Установените и документално потвърдени факти, касаещи геноцида на осетинците и военните престъпления на грузинската армия срещу руския миротворчески контингент, пък дават на Цхинвали и Москва карт-бланш за предприемане на съответните действия в правната сфера.

Ситуацията в Абхазия е аналогична: местните части изтласкаха грузинската армия от Кодорското дефиле и установиха пълен контрол над зоните, за които Сухуми смята, че му принадлежат по право.

Тоест, решаването на проблема с грузинските анклави открива възможността за поставянето на въпроса за признаване независимостта на Южна Осетия и Абхазия и евентуалното им интегриране, на по-късен етап, към Руската Федерация. Сега въпросът за грузинското малцинство ще се решава не в условията на силов контрол над въпросните анклави от страна на грузинската армия, а според волята на абхазците и осетинците.

Въпросът за признаването на суверенитета на Южна Осетия и Абхазия от страна на Русия вероятно ще бъде решен положително, въпреки отказа на САЩ и ЕС да се съобразяват с подобно едностранно действие. В крайна сметка, Косово съществува като квази-независима държава в сходни условия, макар че много държави (включително Китай, Индия и Русия, или пък Румъния, Гърция и Сърбия) отказват да я признаят. Нагорни Карабах също отдавна, де факто, е арменски, макар че юридически продължава да е част от Азербайджан. Същото се отнася впрочем, и за Севернокипърската турска република, призната единствено от Анкара.

Евентуалната квази-независимост на Абхазия силно ще укрепи позициите на проруските сили в Северен Кавказ. Тя ще бъде доказателство, че черкеските народи (абхазци, адигейци, кабардинци и самите черкеси) могат да се обединят в обща квази-държава с руска помощ. На свой ред, това би оказало силно въздействие върху черкеската и абхазка диаспори в съседна Турция, които ще започнат да виждат в Русия приятел и покровител, и ще прекрати антируската насоченост на черкеския фактор (идеята за т.нар. Велика Черкесия), която навремето определени кръгове се опитваха да използват за дестабилизирането на Северен Кавказ. Междувременно, другите етноси от Северен Кавказ също бяха впечатлени от руската реакция и нейните мащаби. Приносът за руската победа в Южна Осетия и Грузия на чеченските батальони „Изток” и „Запад” вече се възприема в Чечения като първото реално действие на проруски настроените чеченци (които днес доминират в бившата бунтовническа република) в рамките на една обща война, която при това е завършила успешно. За сметка на това, ще бъдат ерозирани позициите на антируските сили в региона (опозицията в Ингушетия и уахабитските „джамаати”), с които местните власти вече ще могат да се справят по-лесно. Впрочем, подробният анализ на позициите и действията на всички обществени и политически сили от Северен Кавказ по време на руско-грузинския сблъсък тепърва предстои.

Междувременно, нараства заплахата от въоръжен конфликт между Иран и САЩ (евентуално НАТО), в който Русия, най-вероятно, ще предпочете да не се намесва пряко, макар че ще подкрепя Иран дипломатически, икономически и, може би, военно-стратегически – т.е. по същия начин, по който Вашингтон подкрепяше Грузия. За Москва, в конкретните условия, подобен конфликт би се оказал изгоден, тъй като ще отвлече вниманието на световната общественост от Грузия. Той обаче е изгоден и за САЩ, които вероятно ще се ограничат с нанасянето на въздушни удари по стратегическите центрове и ядрените обекти на Иран. При това, от гледна точка на Вашингтон, те следва да бъдат нанесеси колкото се може по-бързо, тъй като напълно възможният, в сегашните условия, съюз между Москва и Техеран рискува да постави под въпрос американския контрол не само в регионален, а и в глобален мащаб. Подобен съюз може тотално да ерозира позициите на САЩ в Ирак и Афганистан. На практика, в момента, Съединените щати са изправени пред възможността отчаяната съпротива на евроазиатските държави, започната от Русия, да изтласка американската мощ обратно в Западното полукълбо, а на един следващ етап – да я ограничи в рамките на двете Америки и то при положение, че на юг от Рио Гранде укрепват позициите на откровените противници на Вашингтон. Днес, САЩ са изправени пред най-сериозното си изпитание от Карибската криза (1962) насам. По своите геополитически последици, значението му надминава дори трагедията от 11 септември 2001. Засега обаче, Русия предпочита да се наслаждава на малката си победа без да е готова да премине към ново ниво на конфронтация с Вашингтон, въпреки демонстрираната от него слабост. Именно поради това, нападението срещу Иран може да бъде осъществено в най-скоро време.

Руската операция в Южна Осетия и Грузия демонстрира и несъстоятелността на обещанията на САЩ пред държавите от постсъветското пространство, че ще им гарантират безусловна и действена подкрепа в случай на подобен конфликт с Москва. В случая конфликтът беше налице, но (ефективно) подкрепя нямаше. САЩ предпочетоха да се ограничат със заплашителни декларации, което въобще не оказа влияние върху военния изход от сблъсъка. Русия доказа, че е регионална сила, способна в критични ситуации да действа, в зоната на собственото си влияние, без оглед на американската позиция, като при тоова не изключва и употребата на сила (макар и само в краен случай).

Всичко това, без съмнение, ще окаже огромно влияние върху цялата архитектура на международната политика, доказвайки реалността на многополюсния модел на устройство на света. За другите регионални сили, като Китай, Иран и мюсюлманските държави (а дори и за ЕС) то ще се превърне в пример, че собствените позиции могат да бъдат отстоявани успешно, въпреки мощния политически и дипломатически натиск на САЩ и съюзниците им. За Китай например, това е важен дипломатически прецедент по отношение на Тайван, но също и на Тибет и Синцзян. Във всеки случай, Пекин получава карт-бланш за по-активното използване на силови методи в политиката си.

Отношенията между Русия и САЩ на на път окончателно да преминат от „студен мир” към нова студена война – ситуация, в която отново нараства значението на такъв фактор като ядреното оръжие и възможността от асиметричен удар на Русия в случай на пряк военен конфликт със САЩ. Нараства и вероятността от подобен конфликт, което пък ще окаже сериозно влияние върху структурата на световната сигурност. САЩ и Русия се оказват противници по редица регионални въпроси. Това не е нещо ново за Вашингтон, но може да се окаже своеобразен шок за част от руския политически елит, който доскоро наивно смяташе, че антиамериканската реторика на Путин и Медведев е само „изпускане на парата и вътрешен пиар”.

В САЩ, може би, ще нарасне рейтингът на републиканския кандидат-президент, тъй като Маккейн вече разполага с необходимите аргументи в искането си САЩ да провеждат по-директна и агресивна политика. За разлика от него, Обама изглежда по-въздържан.

Очертава се много сериозна криза на ООН, тъй като в Съвета за сигурност, също както беше и по време на студената война, вече се сблъскват две съвършено противоположни и непримирими позиции – американската и руската. Правото на вето на САЩ и Русия предварително блокира самата възможност за приемането на каквато и да било резолюция, придаваща на конфликта и на страните в него нов правен статут и даващ еднозначна квалификация на техните действия. В тази ситуация, Вашингтон може съвсем скоро да „сложи кръст” на ООН и да се опита да формира своеобразна „Лига на демокрациите”, в която със сигурност няма да има място за Русия (а и не само за нея). Москва обаче няма да признае легитимността на какъвто и да било международен орган без нейно участие и така в света отново ще възникне добре познатият ни от миналото „блоков плурализъм”.

В изострящият се конфликт между САЩ и Русия, Европейският съюз, чиято инициатива беше планът Саркози, зае междинна позиция. САЩ се ползват от безусловната подкрепа на Великобритания и повечето държави от т.нар. „Нова Европа”, докато тези от „Стара Европа” отново опитват да се дистанцират от Вашингтон и еднозначните му оценки за руските действия в Грузия, като „акт на непровокирана агресия”. Това обаче може да доведе до нова криза вътре в НАТО и да наведе САЩ на мисълта за необходимостта от създаване на нов, чисто атлантически, военен съюз, опиращ се на Великобритания и постсоциалистическите държави от Източна Европа. Впрочем, твърде е възможна и нова криза вътре в ЕС.

Що се отнася до Турция, за пореден път стана ясно, че тази страна не е в състояние да гарантира мащабни доставки на централноазиатски и близкоизточни енергоносители за Европа. Сред причините за това е повишената опасност от терористични действия срещу преминаващите през турска територия стратегически тръбопроводи. Доказателство беше спирането петролния транзит по тръбопровода Баку-Тбилиси-Джейхан, заради взривяването му на турска територия от кюрдски терористи, на 6 август 2008. В резултат от това бяха унищожени над 12 хил. барела суров петрол. В новата ситуация не само нарастват рисковете за работата на вече действащите тръбопроводи, но и съмненията за сигурността на бъдещия газопровод „Набуко”. Грузия очевидно не може (поне в момента) да се смята за сигурен канал на транзита на енертоносители към Европа. Необмисленото грузинско нападение срещу Южна Осетия и последвалата мощта руска реакция, поставя под въпрос нормалното функционирани на ориентираните към Европа тръбопроводи Баку-Тбилиси-Джейхан и Баку-Тбилиси-Ерзурум. В тази връзка си струва да припомним, че на 8 август Азербайджан обяви, че временно прекратява износа и вноса на петрол през пристанищата Батуми и Кулеви. В подобна ситуация никой не може да гарантира сигурността на маршрутите през грузинска територия (включително по проекта „Набуко”) и защитеността им от терористични нападения, вероятността от които, след последните трагични събития, само ще нараства.

На свой ред, ОНД, като организация, обединяваща както привържениците на интеграцията (по линия на Евроазиатското икономическо сътрудничество - ЕврАзИС) и на разграничаването между страните-членки (по линия на ГУАМ), рискува окончателно да прекрати съществуването си. В нея най-вероятно ще останат само онези, които се стремят към по-тясна интеграция с Русия, което пък означава, че Баку и Кишинеу ще трябва да направят своя избор или към Вашингтон, или към Москва. Що се отнася до Киев, той сякаш вече е направил този избор.

Впрочем, именно Украйна може да се окаже следващата зона на потенциален регионален конфликт. Президентът Юшченко еднозначно подкрепи Сакашвили и то не само политически, а и с доставки на оръжие и военна техника. Евентуално напускане на ОНД обаче би се отразило крайно негативно на икономическото състояние на укранското население, значителна част от което преживява като работи в Русия. Не може да се изключи, че конфликтът ще се прехвърли на територията на Крим (заради опитите руският Черноморски флот да бъде лишен от базите си там), както и в Източна Украйна. Възможно е изостряне на ситуацията и провокиране на сблъсъци на етническа основа, като продължаващият натиск на (западно)украинските националисти провокира появата на проруски сепаратизъм в източните и южни райони на страната.

Известни проблеми в постсъветското пространство могат да възникнат и между Москва, Минск и Астана, тъй като очевидното засилване на руските позиции нарушава баланса на силите вътре в ЕврАзИС, във вреда на Беларус и Казахстан. Вероятно с това се обяснява и пасивността на Организацията на Договора за колективна сигурност (ОДКС) по отношение на случващото се в Южен Кавказ, както и предпазливите оценки на събитията в Минск и Астана.

Тоест, печелейки позиции в недобре настроените към нея държави от ОНД, Русия рискува да се сблъска с нови проблеми в отношенията си със своите съюзници в тази организация. Което обаче, не е непреодолим проблем за нея.
Румен Минчев
Със съдействието на аналитичния център „Multipolar World”