Смея да твърдя: сближаването на Русия с Франция и Германия въз основа на общото неприемане на американските действия в Ирак съществено навреди на руско-европейските отношения. В Русия отново се появиха илюзии спрямо отношенията с Евросъюза. Повечето коментари по повод "раждането на нова Антанта" се свеждат до следното: най-сетне Москва не е сама в позицията си, а действа в алианс с челните демократични държави. Многополюсният свят придобива реални очертания - и то не във вид на съмнителни триъгълници като Москва-Делхи-Пекин, а като истински "Европейски концерт на нациите". Превърнала се отдавна в икономически гигант, но политически застанала "на колене", Европа се надига и се възправя срещу американската хегемония. Някои стигат дори до извода, че руско-френско-германската "велика дружба" е ново превъплъщение на евроазиатската, по-точно - на антиамериканската идея.

Да започнем от многополюсния свят - една формулировка, която по примера на френския президент Жак Ширак върна отново в речника си и руският държавен глава. Незнайно защо у нас се смята, че след като САЩ показаха готовност да игнорират не само световното обществено мнение, но и вижданията на най-близките си съюзници, обидена Европа ще пожелае да стане един от "полюсите" на същия този многополюсен свят. Ще започне да укрепва политиката си по сигурността и отбраната. Европейците ще се захванат най-сетне с формирането на собствена армия, ще заявят открито общите си политически интереси и в крайна сметка ще накарат самозабравилата се "хипердържава" да се съобразява с тях. За да сложат американците на мястото им, европейците ще потърсят сигурен съюзник - и ето я Русия, готова. Заедно ще бъдем силни, ура! Страхувам се, че в действителност е точно обратното. Иракският сблъсък демонстрира не зараждането на европейска стратегическа идентичност, а напротив - пълния провал на опитите да се превърне Евросъюзът в глобален играч. Колкото и да го желае, ЕС не е в състояние да конвертира икономическата си тежест във военнополитическа.
Америка днес не се нуждае от помощта на съюзниците си - стига да не й пречат. А таванът на военните амбиции на Европа е способността самостоятелно да поддържа реда в Косово и Македония.

Да погледнем сега втория аргумент - че сближаването с Франция и Германия ще съдейства за пробив в отношенията на Русия с Евросъюза. Отново илюзия - и още по-вредна. Все забравяме, че позицията на Париж, Берлин или Рим е съвсем различно нещо от позиция на Евросъюза - позиция на една тромава конструкция, която се гради върху безкрайно съгласуване на интереси между участниците. И щом примерно Силвио Берлускони, въодушевен след посещение при Владимир Путин, говори за перспективата Русия да бъде приета в ЕС, това още нищо не значи. Геополитическите съображения, довели до днешния интерес на Франция и Германия към Русия, са нещо преходно. Трайни обаче ще останат ред проблеми в отношенията ни с Европейския съюз - Калининград, антидъмпингът, Чечения. И ако си мислим, че нашата подкрепа за Ширак и Шрьодер в стълкновението около Ирак ще смекчи подхода на европейската бюрокрация - жестоко се лъжем. И това е опасна заблуда - еуфорията, породена от новите перспективи, лесно може да премине в другата крайност, щом стане ясно, че надеждите ни са били напразни. А няма как, няма къде да избягаме от Евросъюза - наш съсед, партньор, клиент, инвеститор. Затова отношенията с ЕС наистина са приоритет за Русия.
Фьодор Лукянов
“Известия”
“Mонитор” 15 април 2003г.