Световното по футбол отдавна не е само игра.
Футболът е геополитика, в която играчите и техните фенове чертаят картинката на глобализма и анти-глобализма. От 1994 година насам в нея има доста промени. ФИФА изпълнява изключително успешно стратегията си да популяризира и продава футбол там, където досега той е бил екзотика. Победата на глобалния футбол се очаква скоро – когато един ден в Афганистан и Пакистан се проведе световно по футбол, а пущунската игра на коне с играчи, влачещи умряло агне, бъде забранена о природозащитници.

Световното по футбол е квинтесенцията на глобалния свят. Но напоследък и заявката на антиглобализма е доста силна.

Без да сме излишни националисти, можем с гордост да си представим, че антиглобалисткият пробив започва през 1994г. в САЩ, когато в най-силната държава ние направихме истина най-повтаряните думи на спортните коментатори – няма слаби страни вече в което и да е първенство.

Днес този процес е в разгара си – край на идеята за аутсайдери в световен мащаб. Малките страни, които нямат мощна икономика и силни армии, заявяват просто – ще се съобразявате с нас. И то не само във футбола.

Футболното патрицианство Планетата имаше доскоро един футболен диагонал – Европа – Южна Америка. Днес прилича на карта с ясно очертани футболни бунтове срещу старото разпределение на света, на правено от футболните патриции.

Италия е типичният пример за футболен патриций – силни първенства, телевизионни права, скъпи играчи, полудели тифози. И ако досега футболните патриции се елиминираха взаимно, днес Рим е срутен от амбицията на футболните варвари с дръпнати очи. Което създава особена гордост в Третия свят – той по една или друга причина съвпадаше досега с дъното на световната футболна класация.

Тези събития излизат от рамката на спортното послание и са заявка за това как малките страни се чувстват равни и горди с оскърбените и унижените патриции. Играта извън спортно-техническите й качества всъщност е еманация на самочувствието – корейците играят като извънземни, когато изравняват с Италия, докато италианците пропищяха с футболен фалцет, който се забелязва при всяка загуба на властта.

Третият свят, особено Африка има да си връща на икономическите, военните и културните колоси от Г-7. Във футбола те са ясни: Германия, Англия, Франция, Италия, Бразилия, Аржентина, Испания.

Бразилизацията на бедните страни, която се случи и у нас, води до бум на футбола като основен стожер на националната гордост /защото няма други/. На сегашното първенство тези процеси са пред своя апогей – край на ясните сметки и на глобалния футбол с ясни лидери.

Цяла Африка крещи за Сенегал, забравила за глада, всичките Балкани викат за Турция като “сам юнак на коня”, жълтата раса е пред харакири, ако Корея не се справя добре – Третият свят пуска своите малки симпатични футболни тигри срещу добре платените гладиатори на футболните патриции.

Пък и аутсайдерите няма какво да губят – няма сила над онази глава, която е решила да вкара на Буфони Бартез като тържество на антиглобализма, свързван често у нас с телевизора, салатата, ракията – оттам и футбола.

Три са центровете на футболния бунт
1. Източна Европа с най-чест представител на Балканите
2. Африка
3. развитите азиатски страни.

Те са различно бедни и по различен начин страдат от монопола на САЩ и Европа не само във футбола. От няколко поколения те поемат пътя на Бразилия /най-задлъжнялата страна на планетата/ и когато децата не ходят на училище, те играят футбол. И когато малките пораснат, намират начин да си го върнат на Големите.

Изключението САЩ
Правилото се нуждае от изключение. Преди по-малко от 10 години САЩ се оказаха изостанали в най-престижната световна класация. Защото имиджът да произвеждаш най-много тонове царевица на глава от населението или състезанието по брой самолетоносачи в малките заливи е нищо в сравнение с това да си на полуфинал.

Американците първо поканиха световното първенство у тях, после започнаха да тренират по 12 часа на ден, защото не могат да си позволят да са аутсайдери в която и да е област. Джордж Буш-младши се обажда на Брус Арина и му казва, че много се гордее с него и очаква в стила на тоталитарния вселенски лидер добро представяне. Арина не излиза от стила и му обещава тази петилетка САЩ на полуфинал.

Никой в Щатите не гледа европейски футбол, но щом трябва американците да са на върха – правят го. Лошото е, че трудно се стига до осминафинал без помощта на международен военен контингент.

Американците бяха противоречив лидер-аутсайдер в релацията планетарен имидж – футболен престиж и вече са се поправили. Сега остава основната им имиджова цел да бъде изпълнена – думата “футбол” да бъде заменена с думата “сокър”, защото в главите на янките тези две понятия са объркани.

Утопията футбол
У нас вече се говори със злорадо задоволство за финал Турция – Сенегал.

На закъсалите държави им остава една сладка мечта и утопия да бият поне в групите. И това не е сензация – играта футбол е проста и мъжка, там печелиш, защото си добър, а не защото си богат и известен.

Сънят на бедните държави се сбъдва първо във футбола, докато футболните патриции трудно ще излязат от кошмара. Защото в първенствата си те ползват срещу пари именно младите и нахъсени балканци, африканци и корейци.

А идеята за националната държава, която уж трябва да отпадне като институция в глобалния свят, намира проста реализация – Сенегал шампион на планетата! Кой е този вирнат нос, който ще каже, че ако стане така, това няма да е световно първенство?!

Мартин Карбовски
в-к “24 часа”, 20 юни 2002