Иван Костов не отиде на 13-ия рожден ден на СДС. Също както на "Раковски" 134 вече никой не ходи. Също както в списъците на сините членове има само 15-ина хиляди седесари. Толкова са останали от онези 80 хиляди, до които НИС положи усилия да ограничи напиращата преди години към синята партия членската маса. Тогава Костов още не беше станал Командира и не искаше масова партия, а стегната, млада, модерна и действаща политическа сила също като на немските християндемократи.
На празника за 13-ата годишнина се видя какво стана с искането му. Младостта на СДС клони към над 50 (че и много над пенсионната възраст), а изградената на корпоративен принцип централизирана организация е в ликвидация.
През ноември 1998 година тогавашният биг бос на синьото управление Евгений Бакърджиев изрече историческата си реплика: "В СДС никога за нищо не е плащано, всичко се прави от сърце". Съвсем като човек, който сляпо вярва, че истината я знаят само шепа хора, здраво барикадирани с народна любов на "Раковски" 134. Колегата му по ранг Александър Божков пък паралелно произнесе пълното със самочувствие: "Аз имам свой електорат като министър и този електорат се състои от 240 народни представители, 121 от тях са ми необходими за втори мандат". Точно по това време НИС-аджиите, заразени от Командира, вече бяха изградили у себе си усещането за несменяемост на хора, които са подписали с избирателите вечен трудов договор за управление и право на разпореждане с парите. Именно те парите, а не идеите управляват СДС от деня, в който шеф на партийния борд на директорите стана Иван Костов. Не по идейни, а по финансови причини си отидоха и сигурните с втория си мандат Божков и Бакърджиев. И още куп допуснати до извора.
Тогава, докато още вярваха във вечната си власт, се появи и унищожената вече оферта за синята банка кадри, която беше най-голямата гордост на СДС. Там командващите синята корпорация се заклеха да инвестират за бъдещето на формацията. В нея така и не бяха направени кадрови вложения, от които после партията да събира дивиденти. Затова пък един човек успя да превърне партията и прилежащата є власт в своя финансова структура. Първото нещо, което направи Иван Костов, след като прати в историята коалиционния характер на СДС и оглави стройна и йерархична политическа сила, беше крепостта "Демокрация". Не вестникът с това име, а фондацията. Тази дума стана като парола за управлението на сините.
След като овладя партийния, после и правителствения връх, Костов завинаги спря кранчето, на което все още стояха омразните кинжали, които го свързваха с коалиционното минало на СДС. Тайно и без дума в медиите той превзе първата и най-дълго защитавана тяхна крепост фондация "Демокрация". В нея по неписан партиен закон се приютяваха всички бивши лидери на коалицията и нейни по-малки водачи. Костов "назначи" управителния съвет на СДС (наречен в устава НИС) за Управителен съвет на фондацията. Така той прибра под крилото си богатия архив на фондацията откъдето са изтичали всички гръмовни компромати досега, и на който със завист би погледнала дори бившата Държавна сигурност. Прибра обаче и сериозните западни финансови постъпления. Всички стари членове единодушно били "съгласени", че е време да се оттеглят, защото "Демокрация" трябва да се трансформира по подобие на фондация "Конрад Аденауер" тип партийна фондация. Никой обаче не каза тогава, че тя може да бъде имитирана само по структура и управление. Защото западногерманската посестрима на Костовата фондация имаше гарантирани постъпления от бюджета, каквито СДС не можеше да си осигури. Не и законно.
Финансистът Костов стратегически заварди входа и изхода на истинската банка на СДС не тази с кадрите, а тази, с парите. Все по-малко хора си спомнят, че фондация "Демокрация" бе създадена през лятото на 1991 г., точно за да бъдат узаконени финансовите постъпления, които тогавашната коалиция СДС получаваше от западни източници, за кампании, да печели избори и пропаганда. Тогава и "Конрад Аденауер", и "Ханс Зайдел", и "Фридрих Науман" и "Фридрих Еберт" наливаха средства в касата на синята българска фондация.
Сметките на "банката" СДС продължават и сега да се попълват по линия на безброй "демократични" проекти. Титуляр на тези сметки продължава да бъде същият човек и тесният кръг от хора около него, които още знаят паролата. Много от тях си отидоха, уж по политически и съображения, но всъщност или да запазят спестеното, или себе си от законите в държавата.
Така наречената напоследък "битка за дясното пространство", всъщност е битка не за идеите, а за финансите. Разделените сега предишни приятели броят парите си и пресмятат кой има повече, за да направи такава кампания, че да спечели следващите избори.
Подмяната на директорския борд в СДС не промени с нищо паричните отношения в партията. Лидерството на Надежда Михайлова, вече никой не спори за това, е най-бутафорното нещо, което се е случвало на тази организация. Тя има толкова права върху собствеността, колкото Мис България има права върху марката на конкурса Мис Свят.
Затова Командира не дойде на 13-ия рожден ден на СДС. Той саморъчно зачеркна синята идея и се отказа дори от историческите алюзии, които сам налагаше за себе си. Костов искаше да бъде разпознат от българите като един Конрад Аденауер или поне Хелмут Кол. Той сам оповести пред електората, докато още общуваше с него, че синята партия ще изнася политически продукт в съседните държави, където "няма зрели политически формации", каквато е СДС. През годините на власт обаче той само внасяше откъдето може.
Костов еднолично направи така, че 13-ата година на СДС да е наистина фатална. Или по-скоро фалитна. Оглозганите структури отдавна не са сила, която би могла да вземе властта. Самотната Надежда, изправена в залата, сред престарели симпатизанти и пред сцена, с неполучили пари от други партии стари бардове, изглеждаше безпомощна. Каквато тя е като лидер на СДС и каквато винаги ще бъде. Докато фактическият лидер е Костов.
Такъв подход може би ще спаси и СДС сега. Новата лидерка да събере Костов с изгонените, отлъчените, сърдитите, набедените и да чуе техния отчет.
Ако помирителното упражнение на БСП не им допада идейно, сините могат да приложат любим американски опит. Да го почерпят например от хитовия напоследък щатски виц:
Джордж Уокър Буш тръгнал да нагледа американското образование. Влязъл в първи клас и попитал децата знаят ли какво е трагедия. "Когато кола блъсне съседчето?" предположило едно. "Не, това е злополука", рекъл Буш. "Ако катастрофира автобус и загинат много хора?" обадило се друг. "Не, това е голяма загуба!", отегчил се държавният глава. "Ракета на Бин Ладен да удари "Еър форс едно", докато в него летят президентът и съпругата му", извикал накрая първолак. "Да, това е!" отпуснал се доволно Буш и помолил детето да обясни на останалите защо това е истинска трагедия. "Защото не е нито злополука, нито е голяма загуба", бил простичкият отговор.
Та, да вземе Надежда да събере орехавелия си елит и минимизираната си членска маса и заедно да решат голяма загуба ли е ще е за СДС, ако Костов си отиде. Ако трябва, нека му дадат политическа рента, но да си вземат партията обратно. Да не забравят да приберат и ключа от касата обаче. Защото това вече си е истинска трагедия.
Галина Стоянова
В-к”Монитор”, 20 декември 2002