Някъде в края на миналия век имах удоволствието, заедно с група колеги, да посетя седалището на военното командване на НАТО в белгийското градче Монс. Спомням си, че офицерът за връзка с медиите, който ни развеждаше из комплекса, усмихнато – и не без известна ирония - ни поясни как можем да разпознаваме в кои жилищни постройки са настанени американски военослужещи. Според него това най-лесно и бързо можеше да става по скарите за барбекю, поставени на моравите пред техните домове.

Тогава с горчивина си помислих, какво може да се случи, когато един ден и нашата страна стане пълноправен член на Организацията на Северноатлантическия Отбранителен Договор. Горчивината, разбира се, не бе в резултат от дълбоката ми убеденост, че действително някога ще бъдем в структурите на тази организация (където, слава Богу, вече сме), а бе породена от картината, която се появи във въображението ми. Представих си как – в недалечно бъдеще - друга група журналисти ще бъдат развеждани из натовското градче в Монс от друг или същия офицер за връзка с медиите, който ще им обяснява, че могат да разпознаят постройките, в които са настанени български военни, по боклуците, изхвърлени на моравите пред тях... направо през прозорците.

Естествено, тази въображаема картина беше пресилена. Предполага се, че като наши представители зад граница ние изпращаме хора, които няма да демонстрират там същото поведение, което повечето от нас демонстрират в собствената си страна. Макар че, кой знае. Все пак големият български актьор Тодор Колев преди години бе културен аташе в Канада при посланик, който, според спомените на самия Тодор Колев, най-сериозно е възнамерявал да си произвежда кисело зеле в мазето на посолството.

Сетих се за случая в Монс тази заран, докато гледах сутрешния блок по една от националните ни телевизии. Гостуваше голямата ни цигуларка Мила Георгиева, а водещата я запита какво, според нея, трябва да се направи, за да се рекламира по-успешно страната ни зад граница и чужденците да остават с по-добри впечатления от нея, а не с впечатленията за мръсотията по улиците.

Тутакси се замислих, какъв ли е правилният отговор на такъв въпрос. Не беше нужно дълго да разсъждавам. Истината е простичка. Ако искаме чужденците да остават с хубави спомени от България, а не с впечатлението за мръсотията по улиците ни, трябва да се погрижим не толкова за рекламата ни зад граница (макар и тя да е също много важна), а за това да няма мръсотия по нашите улици. Никаква реклама не може да изчисти нашите градове от боклуците, нито пък да направи чуждестранните ни гости избирателно слепи, така че да не ги забелязват.

Днес всички социологически проучвания сочат, че огромното мнозинство от нашите съграждани желаят присъединяването на България към Европейския съюз и са изпълнени с добри очаквания за последиците, които това присъединяване ще им донесе. Никакви социологически проучвания, обаче, не са необходими, за да се убедим с очите си, че в същото това време - и отново в своето огромно мнозинство - ние продължаваме да се държим като временно пребиваващи варвари в собствените си градове и да ги замърсяваме по безобразен начин. Ако изобщо е необходимо допълнително да се убеждаваме в това, достатъчна е само една кратка разходка из улиците на произволно избрано българско селище или из така наречените междублокови пространства в него.

Прави впечатление и нещо друго. По личните ми наблюдения хора, които в собствената си държава са склонни да разглеждат прозорците на своите апартаменти като чудесна възможност да се отърват от собствените си боклуци, когато попаднат в западна страна, често променят рязко своето поведение и могат да бъдат наблюдавани, как изминават дълги разтояния, за да открият кошче, в което да изхвърлят използваното си билетче за градския транспорт, да речем. Не мисля, че това може да бъде обяснено само с опасенията им от наистина солените глоби, които биха им били наложени, ако бъдат заловени, че замърсяват.

Не се чувствам достатъчно компетентен, за да коментирам, дали този феномен се дължи на несъзнателно копиране на поведенческите особености, с които се характеризира различната среда, в която те са попаднали извън пределите на собствената си Родина или пък на онзи манталитет, който кара някои от нас чинно да се събуват по чорапи, когато отиват на гости, въпреки че може още много да се желае от хигиената или подредеността на собствените им домове. Убеден съм, обаче, че в основата на всичко стои нашето собствено самоуважение (или липсата на такова).

Доколко наистина уважаваме самите себе си проличава не от това, дали се бием в гърдите, колко отдавна имаме държава в Европа, колко чужди знамена сме пленили в бой, без дори едно единствено наше да е попаднало в чужди ръце, с каква невиждана бързина сме превзели Одринската крепост, как сме попилели кръстоносците векове преди това - но пак край Одрин - или как сме дали “на вси славяни книга да четат”. Самоуважението ни - или липсата на такова – проличават от това, дали мисленето и поведението ни днес са достойни за това наистина велико историческо наследство, с което съвсем обяснимо (и заслужено?) се гордеем. И тук вече не става дума само за безобразната ни и необяснима склонност сами да си “осигуряваме” боклуците, в които утре пак лично ние ще трябва да газим. Поне не буквално.

Тук става дума за това, дали наистина изпитваме осъзнатата необходимост и имаме готовност да бъдем европейци, които са естествена част от Европа, или ни е достатъчно да се превърнем в европеиди, които Европа търпи в структурите си по ред съображения, но на които гледа с неразбиране и почуда, както гледаха туристите на покачилия се на скалата отец Фьодор.

За онези, които не са чели “Дванайсетте стола” на Илф и Петров ще поясня, че туристите, забелязали качилия се поради собствена глупост на една скала, от която сам не можеше да слезе отец, свиваха рамене, цъкаха с език и казваха без следа от злонамереност, но и с обяснимо неразбиране, следното:
“Див народ, деца на планините...”.

Това ли искаме?

Жоро Георгиев