Утре или в други ден европейското единство и трансатлантическите връзки ще трябва да бъдат възстановени. В периода на дипломатическо съвземане след войната в Ирак ще са възможни два начина на действие.

Първият, който ще изисква политически кураж, предполага да бъде призната сериозността на кризата и да се излекува абсцесът на европейските и евро-американските различия. Другият е да се отрече, че има дълбока криза. Като майстор на втория начин президентът Жак Ширак твърди, че Европа "няма да се окаже разединена след края на кризата". "Тя ще почерпи нови сили от угризенията си, че не е успяла да достигне до обща позиция" и ще се съвземе, обясни той.

Така че ще е достатъчно да намажем с мехлем раните, например чрез участието си, включително финансово във възстановяването на Ирак, за да поемем отново 15-те заедно, ръка за ръка с Америка, защото става въпрос за криза с малко "к", която няма да се отрази трайно на френско-американските отношения. В Европа сме свикнали с това: самото изграждане на Европа беше подхранвано от кризи. Такова е по същество кредото на френския президент.

Можем да изберем и "галски" прочит на иракската криза: Астерикс и американците. Президентът и заедно с него Франция могат да приемат овациите на антивоенните настроения в Европа, Африка и в арабския и мюсюлманския свят, фанфарите на тези, които обявяват френския президент за достоен за нобелова награда за мир и да се радват на все по-силното одобрение на общественото мнение. И защо, ако погледнем от една страна, трябва да разваляме това негово, пък било и мимолетно удоволствие? "Това е успехът на класическия метод на френската дипломация: речи, преговори, усилия да убедиш другия, достойно поведение и краен успех. Франция се противопостави на Америка, тя беше знаменосецът в лагера на мира", отбеляза с възхищение
високопоставен европейски служител.

Така че що се отнася до достойнството, то беше запазено. Но съществува и обратната страна, където вече картината се замъглява. За да се противопостави по-убедително на демократична Америка, с която е свързана "от двувековна обща история", както изтъква Жак Ширак, Франция се съюзи с Китай, който потиска Тибет и с Русия, която води кървава война в Чечения.

Целта беше легитимна, но съюзите са спорни. При всички случаи е заблуждаващо да се твърди, че Франция ще излезе невредима от премерването на сили със САЩ. Америка е злопаметна: тя си спомня с благодарност генерал Ла Файет /подкрепил войната й за независимост/, но не е забравила за Саддам Хюсеин от 1975 г., когото френският президент нарече "личен приятел". Може би наистина глобализацията на търговията и правилата на Световната търговска организация ще направят по-трудно налагането на официални търговски санкции на Франция.

За да накажат обаче "предателството" на Франция, както част от американските управляващи оценяват нейното поведение в ООН и НАТО, администрацията на САЩ разполага с хиляда и един начина да действа системно срещу френските икономически и дипломатически интереси и ще се възползва от тях. Единственият начин да бъде преодоляна френско-американската криза, е да накараме Вашингтон да разбере, че оглавявайки битката в защита на една идея за справедливост и международна законност, Франция защитаваше ценности, които не са само нейни, но и на Европа. А за Европа е от решаващо значение да има многостранен подход при решаването на конфликтите.

Поради това европейците трябва да си поставят въпроса за призванието и амбициите на своя съюз на международната сцена и за връзката на ЕС с Америка. Ако Европа може да извлече нещо положително от иракската криза, това е ясното осъзнаване, че въпросът за отношенията със САЩ е решаващ фактор за Евросъюза. Европа се стреми да води обща политика с Русия, Китай, Индия или Иран, но няма обща политика с Америка. Всяка европейска страна поддържа собствени трансатлантически отношения в зависимост от историята и интересите си, без да има колективен подход.

При наличието на такава празнота много лесно е американците да се възползват от европейските разногласия. Общата европейска политика в областта на външните отношения и сигурността е сякаш първата жертва на иракската криза, защото въпросът за нейната независимост или взаимна зависимост със САЩ, не беше поставен. Поставянето му означава да зададем и въпроса за европейската
идентичност. Дали всички европейци споделят амбицията за могъща Европа?

Европа разполага с икономическите и търговските средства и потенциално с дипломатическите козове, а в по-далечна перспектива и с военни, за да бъде противотежест на мощта на Америка, но дали желае това? Проблемът трябва да бъде обсъден, независимо че могат да бъдат разменени някои неприятни истини, главно между французи и британци.

За Европа златната среда между британския войнстващ атлантизъм и понякога толкова патриотарския ни рефлекс да скачаме презглава срещу дипломатическия хегемонизъм на Вашингтон е може би тя просто да отстоява правото си да се налага без комплекси, успоредно с Америка. И преди всичко правото на Европа да не се съгласява с Америка, защото нейните ценности и приоритети може да са различни и това да не бъде смятано за "висше предателство".

Понятието "съюзници" в периода след студената война не е идентично с "васали". Американският историк Робърт Каган се лъже, като поставя Америка с вярата й, че защитата на нейния "либерален ред" и сигурност минава през "притежаването и употребата на военна сила" срещу Европа, склонна да се откаже от силата в полза на един свят "на законност и правила, на международни преговори и сътрудничество".

В това отношение е крайно време Европа да поеме своята отговорност и да каже истината: логичното продължение на общата европейска политика в областта на външните отношения и сигурността е да бъде създадена "европейска армия", чийто първи елемент очевидно са Силите за бързо реагиране.

Това е още по-валидно днес, когато самата Америка, от Афганистан до Ирак, демонстрира пренебрежението си към НАТО. То обаче трябва да стане без да се опитваме да си съперничим със САЩ. Европейският съюз няма никога да има световните амбиции и отговорности на САЩ. В основата на обединена Европа трябва да бъде твърдението, че единственият "световен жандарм", който признава, е ООН, защото Европа вярва дълбоко в установяването на многополюсен свят, в който САЩ ще бъдат естествено важен, но не единственият играч.


Лоран Зешини,
Монд, 21 март2003 г.
БТА