Преди година-две, а вероятно малко повече, бившият премиер на Великобритания, баронеса Маргарет Тачър, саркастично изтъкна,
че - може би - е дошло време страната й да се оттегли от членството си в Европейския съюз, тъй като наближава моментът, в който тази организация спешно и неистово ще се нуждае от помощ “отвън”.

На пръв поглед резултатите от референдумите за така наречената Евроконституция, проведени във Франция и Холандия сочат, че Съюзът действително е изпаднал ако не в безизходица, то поне в състояние на сериозна криза.

Даже забавният гастрол на Сергей Станишев във Франция не успя да възпре над 50 на сто от участвалите в референдума нейни гласоподаватели да се обявят “против”. Вероятно не само затова, че Станишев не огря с БГ соц-евроентусиазъм и ниските, с мъка отвоювани от морето земи, там вотът “срещу” се оказа дори още по-категоричен – близо 62%.

Резултатите днес са известни. Те вече дадоха материал и за лавина от коментари, анализи, тълкувания, прогнози и предупреждения. Забавното в случая, поне според мен, се крие в обстоятелството, че макар и резултатите от референдумите във Франция и Холандия да се оказаха еднопосочни, причините да се стигне до такива резултати във всяка една от тези две държави, в определени моменти, са доста различни. Разбира се, има и общи неща.

Какво е общото?

Общото е, че хората в страните, членуващи в Съюза още от времето, когато той не беше съюз, а икономическа общност, не са доволни от определени тенденции, допуснати от посоките, в които се развива организацията.

На първо място те не са доволни от притока на работна ръка, която е готова да подбива установените на местно ниво цени на труда. Това удря директно върху джоба.

На второ място те никак не се чувстват преизпълнени със щастие от обстоятелството, че с включването на нови и (по правило) по-бедни субекти, значителна част от “общоевропейските” финансовите потоци биват отправени именно към тези нови “дестинации”. Това също е фронтален удар по джобовете, поне на определени социални сегменти в “старите европейски” държави, свикнали да разчитат на тези фондове.

На трето, но не и по значение, място идва страхът от перспективата за загуба на културна идентичност.

В продължение на столетия, с много кръв и кога със 100-, кога с 30-годишни жестокости, както и с помощта на ред исторически обстоятелства, като да речем много навременното пристигане на поляка Собиески пред Виена, за да бъде спрян османският поход в западна посока, тази Европа, която през миналия век основа ЕИО, а после и ЕС, бе достигнала ако не до една католико-протестантска хармония, то поне до едно католико-протестантско равновесие. Това равновесие можеше да “изтърпи” и присъствието на православната, културно различна Гърция (с всичкото огромно московско влияние там) – като екзотично-шарена кръпка, “донадена” навремето най-вече поради геостратегически съображения.

Сега обаче тя се видя поставена пред интегрирането на още две предимно православни държави – България и Румъния, както и пред перспективата в малко по-далечно бъдеще да бъде интегрирана и Турция. Като че ли не стигаше това, ами се оказва, че и трите споменати държави са свързани с Балканите, на които – не без основание – Европа гледа като на буре с барут, макар и винаги тя да се е оказвала онзи, който е палил фитила, дето да възпламени това буре.

Всъщност, дори и Балканите да не бяха такова “буре с барут” в очите на по-западните държави от Стария свят, дори само горчивият им опит от усилията, положени за да бъде “направена” Гърция адекватна на Съюза са достатъчно обезпокоителен спомен.

Това, в общи линии – и без да изчерпваме всичко – са безпокойствата, които са присъщи за хората, живеещи западно от имагинерната линия Триест-Виена. Част от тези безпокойства са по-силни, част от тях са някак си второстепенни или дори третостепенни, но те съществуват. Нещо повече, значителна част от тези безпокойства са и донякъде оправдани.

---

Продължава тук...