Списъкът на традиционните теми за разговор с европейски институции миналата седмица бе допълнен с още една – православието. Срещата на български евронаблюдатели и европейски политици вероятно е била повече от протоколна.

Вярата и религията – това са различни неща!- обикновено се пренебрегват от политиците, ако не успеят да ги използват за политически цели. Поради характера на католицизма и протестантството европейските не са успели да сторят това и сигурно мислят, че опитът и българските им колеги се е провалил. Много грешат. Ако имаха представа както за историята му през последните десет века, така и за състоянието на православието в България през последните 15 години, еврокомисари и евродепутати веднага щяха да ни спретнат още един мониторинг. Или поне нямаше да разчитат на информация по въпроса от някои от участниците в тази първа среща

В Европа със сигурност не знаят какви вреди нанесе православието върху обществения и политически морал в България. Няма и откъде да научат – едва ли премиерът на първото „антикомунистическо” правителство на СДС и евронаблюдател Филип Димитров ще им разкаже как през май 1992 обяви война на църквата и използва старото комунистическо законодателство, за да уволни патриарх Максим и Светия синод, и как в резултат страната стана свидетел на ужасяващ спектакъл от ръкопашни схватки между свещеници, дискредитирали тотално религията в очите на обществото.

Съмнявам се че и Лъчезар Тошев ще сподели как през 2003 СДС изостави синода на Пимен и на практика принуди неговите свещеници да се върнат при Максим, уволнен от СДС 11 години по-рано. Това развърза ръцете на прокуратурата, която прати полиция да изкара свещениците от синода на Пимен от храмовете им, и напълно обезсмисли вътрешната схизма, на която СДС подложи православната църква уж за да я декомунизира. Да не говорим, че принизи борбата за морал и вяра до недостоен спор за власт и пари – каквото всъщност от самото начало беше.

Самият „антикомунистически” алтернативен партриарх Пимен, на когото сините заложиха, бе бивш партизански ятак и полковник от КДС, сервилен съчинител на хвалбествия за Сталин, обвинен през 50-те години от американски наблюдател, че е замесен в ареста и изчезването на виден църковник. Единственият резултат от битката между враждуващите синоди бе, че църквата загуби и малкото обществено влияние, което й бе останало.

За Европа обаче е още по-важно да знае що за религия е православието изобщо. Православният клир няма да обяви католическите и протестантски страни в обединена Европа – на практика всички без Гърция – за еретици само от лицемерие и сметка. Но ще го мисли, и даже ще жадува разправата с тях в стила на средновековната Инквизиция. Защото от схизмата през 11 век православието яростно се съпротивлява на модерността. Тогава Източната Римска империя е трябвало да легитимира своята църква, и затова е приела названието ортодоксална, тоест православна, и още по-конкретно – „единствено вярната”. Това е клишето, наложило се в руската и по-късно в гръцката православна църква. Но то не е исторически правдоподобно. Ако православието е запазило истинската вяра, то би трябвало дотогава да притежава всички необходими качества като религия и богослужение, а 200 години след разделението на двете църкви възприема седемте тайнства от римокатолическата църква, която е обявило за лъжовна и еретична. Което не пречи за еретизма на римокатолическата църква още да се учи във всички православни факултети.

Това не е само провинциален комплекс, придобит през дългите векове на робство, когато религиозната вяра не е могла свободно да се изявява. Това е преди всичко целенасочена политика - антагонизмът между източната и западната църква съзнателно да се поддържа както на най-висше ниво като държави, така и на най-нисше, монашеско ниво, например в Света гора. Този тип говорене и поведение води до логичния извод, че западното общество по своята същност е лъжовно, тоест еретично. И всяко нещо, което то произвежда, всяка производна на него култура, в крайна сметка също е лъжовна.

Такъв тип мислене подготви почвата за болшевизма. Затова той намери много добра почва в Русия – страна-типичен представител на слаба информираност и ниска култура. Слабата религиозна култура на православието е негова политика. Целта е хората за живеят в невежество.Това обслужва болшевизма. Не случайно всички български владици са учили в Русия. Там те са възприели този враждебен на прогреса феодален тип християнство. Следователно чрез българската православна църква – в не по-малка степен отколкото чрез българската енергетика - в Евросъюза ще влезе Русия. А това вече не е само български проблем.

Впрочем не е само и европейски. Както роенето в църквите - украинската се отдели от руската, Пимен се отдели от Максим, така и гонението на свещениците от храмовете бе предизвикано от опасенията на Москва, че пропукването на православната ос Москва-Атина – Белград - София може да доведе до сериозни промени в самата Русия. И понеже Москва не може да запази статуквото чрез своята светска политика, ще го запази чрез църковната. Именно чрез средновековния тип мислене, който българското православие ще се опита да привнесе в Европа. Това е глобален, бих казал цивилизационен проблем. Само в интерес на Европа е да ни помогне да го разрешим.

Върнало се след 10 века в Европа, българското православие трябва да поеме своя риск като духовна институция и да преосмисли историята си. Църквата не е стерилна конструкция, църквата е социален организъм. В нея през вековете е имало течения, наричани еретични. Когато на Запад в края на Средновековието се заражда гражданското общество, става възможно тези течения да съществуват. Най-типичният пример е протестантството, възникнало след като Лутер реформира католицизма.

Православието обаче все още смята и католицизма, и протестанството, за еретични. Което е парадоксално, защото самите ние от 1872 до 1945 не сме били признавани от нито една от православните църкви по света, защото сме били схизматици. Църквата ни става автокефална през 1945, когато я признава Москва. Тогава се и провинциализира, защото комунистите даряват религиозните региони в Солун, Одрин и Истанбул на Цариградската патриаршия, и по-точно на Вселенския патриарх, контролиран от Москва. Това е цената на „самостоятелността”. Преди да ни признаят Московската и Вселенската патриаршия, сме били много по-самостоятелни. И много по-близо до Европа.

Под влияние на православните църкви Русия и Сърбия още живеят с голямо съмнение към западното общество и неговите ценности. След 20 години в ЕС нещата в Гърция са малко по-различни, но там все пак нямаше комунизъм от съветски тип. Европеизирайки православието, България ще европеизира и себе си.

И никой владика или политик не трябва да попречат на това.

Калин Манолов