Продължение...

---

Ето защо опитите да се представи сегашното управление като ляво или пък дясно; управление, което продължава, предишната политика на СДС, или пък като скрито управление на БСП имат само пропагандно значение. Те не отговарят на характера на НДСВ и на неговата перспектива. НДСВ има бъдеще само като нещо „трето“ и доколкото е нещо „трето“.
Какво се случва на този фон с традиционните играчи СДС и БСП? Обективно те се намират в доста непривично за тях положение -
Заедно в опозиция
Едните в радикална, „автентична“, другите - в умерена, „конструктивна“ опозиция. Две на пръв поглед сходни, но всъщност доста различни позиции, имащи своите собствени мотиви и обяснения.
Стана дума за ролята на двойна алтернатива, която играе по отношение на тях НДСВ. Но ако говорим в термините „нито СДС“, „нито БСП“, първото отрицание - по отношение на СДС - се възприема по-силно, защото царското движение смени тъкмо правителство на СДС, докато БСП и тогава бе в опозиция. Преди година общественото недоволство бе насочено към СДС. В този смисъл СДС нямаше друг избор, освен да бъде категорична опозиция, за да запази своята самоличност. Междувременно БСП бавно, но последователно набираше сила. А сега тя според изследванията на общественото мнение е първа политическа сила, с достатъчно значима дистанция дори пред днешните управляващи.
На какво се дължи това? Може би опозиционното поведение на БСП е по-ефективно от това на СДС? Но нали СДС е по-агресивната, по-настъпателната опозиция, а БСП под една или друга форма участва във властта. Може би алтернативите, които предлага БСП, са стигнали до избирателя и вече започват да му въздействат? Защо разкраченото положение, такова, каквото заема БСП на политическата сцена досега, се оказва по-ефективно, отколкото положението на СДС? Обяснението е в масовата психология.Това е
Нов тип недоволство
което вече е твърде резервирано към опитите да бъде оглавено от който и да било от традиционните политически играчи. Ако избирателят е недоволен (а това е сигурно), той не желае пак да бъде употребен в поредната политическа авантюра. Така се създава и възпроизвежда странната ситуация, при която всички са недоволни от царското управление, но никой не може да се възползва - поне засега - от това отново избуяло недоволство.
СДС изхаби възникналото в началото на 1997 очакване и чрез това дискредитира окончателно „революционния“ инструментариум на промяната. Символната ефикасност на хода с царското завръщане също бе пропиляна от неговия автор. Преднината на БСП все още не е достатъчна, за да я направи безапелационна алтернатива. Недоволството няма свой безспорен адрес и изразител. Върху този общ дефицит на доверие и липсата на изявен, признат от хората, негов носител във вид на политическа сила, се крепи в момента днешното управление. Това, което нарекохме в началото мъртво вълнение. Въпросът е докога ще продължи то и какво можем да очакваме след разпадането му.
Никой политически играч няма и не се очертава да има безспорен монопол върху политическата ситуация. Това заедно с особения характер на обществените настроения подсказва възпроизвеждане в средносрочна перспектива на общите рамки на сегашното статукво. Което не означава, че ще има политическо безветрие без никакви промени. Тъкмо обратното. Логически възможното разширяване на политическата база на управлението е в посока към включването на някоя по-малка формация вдясно от центъра, каквато би могла да бъде формацията на Софиянски. Общинските избори през следващата година от своя страна ще ускорят тези процеси. Те ще бъдат тест за нови размествания и коалиции. Дали БСП ще задържи и разшири сегашните си позиции в общинската власт? Дали СДС ще може да си върне поне част от изгубеното? Как ще се представи НДСВ и ДПС? Царят има все още полезни ходове, които биха могли да послужат като отдушник на растящото недоволство. Едно обаче изглежда сигурно - вече няма място за големи обещания, за поредните „800 дни“. От друга страна, едва ли можем да очакваме нова „революция“ или „абдикация“ от политическия живот. Всичко друго, но не и това. Досегашните партии нямат достатъчен ресурс и на преден план изпъква мажоритарното начало. В тези реалности и продължаващо разочарование ще бъдем свидетели на позиционна игра, поява на политически „дериват“ на царя - създадена от него самия конфигурация от личности и партии, укрепваща неговата и най-вече на наследниците му ключова роля на българската политическа сцена.
С една дума - навлизаме в периода на коалициите, в които никой няма да има безпрекословен монопол, но битката ще бъде за решаващите инструменти на властта. Ще запази ли царят тези решаващи инструменти? Това може да стане само ако не се очертае поредната завладяваща алтернатива, приета на доверие, както бе досега.
Андрей Бунджулов
В-к “Капитал”, брой 35