"Сериозен дебат няма – има остракиране и подмяна на дебата за социолистическото минало", твърди Едвин Сугарев. "Ако не ни е срам от него, няма как да преодолеем това минало", казва той. "Поколенията, които днес израстват без памет за комунизма, въобще не могат да си представят идиотщината, в която живеехме. И това е голямата стъпка, а не нашите несбъднати представи", уточнява Сугарев.

- Какъв дебат за настоящето и за европейското бъдеще на България трябва да предизвиква датата 10 ноември днес, през 2006 г.?
- Дебатът трябва да бъде съсредоточен върху въпроси като: постигнахме ли това, което искахме; наистина ли искахме това, което постигнахме; способни ли сме да приемем предизвикателствата на модерния свят и да удържим своята идентичност в условия, които са нови и непривични за нас; разпиляване или прераждане на националното е стъпката, която трябва да направим на 1 януари 2007 г.; справили ли сме се с уродливостта на балканщината в себе си, с гените на Бай Ганя, който отново тръгва по Европа.

Преди този дебат обаче е наложителен друг – за шестнайсетте години преход, за неговата същност, осмисленост и автентичност – за да не се окаже предстоящото поевропейчване поредния политически фалшификат.

- Имаше ли сериозен дебат за социалистическото минало и на неговата база изграждане на обществен и политически консенсус?
- Сериозен дебат няма – има остракиране и подмяна на дебата; има надстройване на плиткоумни аргументи за това как трябва да затворим страницата на миналото. Последователното отлагане и изтощаване на тази конфликтна тема, нейното прогонване от дневния ред на обществото и замяната й със сурогати и фалшификати, например „кой съсипа селското ни стопанство“, беше съществена част от стратегията на и преди, и сега управляващата комунистическа и посткомунистическа партия.

- Какво е следствието от това?
- Заглъхването на този дебат впрочем е и едно от големите поражения на тъй наречените десни, а в по-широк смисъл и на цялата нация. Половинвековното комунистическо управление е от такъв порядък, че ако не ни е срам от него, ако не изпитваме лична, персонална погнуса, няма как да преодолеем това минало. Поради което се създават от една страна нови митологии – примерно носталгиите и въздишките по хубавото и подредено Тодор Живково време.

От друга страна има фрапиращо невежество по отношение на геополитическите приоритети на страната ни: например строежът на АЕЦ „Белене” се възприема едва ли не като национална гордост и като възмездие срещу „лошите” европейци, които ни затварят блоковете в „Козлодуй”. Всъщност става дума за поредното икономическо безумие и поредното създаване на мощни механизми за руско влияние, които в перспектива могат да се окажат фатални за страната ни.

- Продължава ли да има връзка между времето преди 10 ноември 1989 г. и днешния ден - и ако да - под каква форма?
- Комунизмът беше заличаване на човешката автентичност и свобода – и на българска почва това заличаване беше доста успешно. Виждаме го и днес – в неспособността на хората да се чувстват свободни, да направят свой избор и да градят сами живота си, в тяхното чакане държавата да се погрижи за тях.

По-интересно е има ли връзка между глобалната воля за промяна на това просташко статукво и днешния ден. Видимо няма такава връзка – представите за бъдното, които витаеха в главите на стотиците хиляди и милиони българи, които излязоха на улицата, за да подкрепят промяната, се различават драстично от политическия фалш и проядените ценностни критерии на днешния ден. В същото време България е друга – много, много различна от тази, която беше.

Поколенията, които днес израстват без памет за комунизма, въобще не могат да си представят идиотщината, в която живеехме. И това е голямата стъпка, а не нашите несбъднати представи, несъгласия и мърморения. Да, България наистина не е такава, каквато си я представяхме. Но за това сме виновни преди всичко ние – които живяхме през прехода.

- По какъв начин случвалото се до тогава определя политическия живот и общественото настроение днес?
- Политиката, както впрочем и всичко в нашия живот, е процес, а не някаква константа. Животът на една нация не може да бъде насечен на някакви периоди: до днес така, а от утре – иначе. Той е като жив организъм, което означава, че нашето настояще е винаги обусловено от взаимодействието между отделните клетки: не само между партии и формации, но и от промените в общественото и дори индивидуалното съзнание.

В този смисъл и паметта за половин век позорно живуркане не може проста да бъде заличена и да изчезне. Тя е сред енергиите на днешния ден и въздейства в един по-особен, не тъй очевиден контекст, чиито рожби са социалния и политически скепсис, носталгиите по миналото, самозатварянето в личностни стратегии за оцеляване, циничното пренебрегване на общото в името на частните интереси, житейската и битова безпомощност и породените от това фрустрации.

Затова и поне според мен преходът може и да свършва политически на 1 януари, но реално той продължава и още дълго ще продължава. Докато прочетем миналото си и се научим да се срамуваме от него, или докато приключат жизнения си път поколенията, които помнят комунизма като своя лична съдба.

- Ако тази връзка ни обременява, как да бъде прекъсната?
- Няма как да бъде прекъсната. Човек не може да избяга от собствената си памет. Може само да я осмисли, да намери в нея поуки и опорни точки за днешния ден и за бъдещето си. Точно това не се прави и всъщност не е правено през целия преход – осмислянето. Във фаворизацията на бъдещето миналото беше някак си забранено. Но за такова късогледство се плаща, включително и от тези, които са имали изгода от това.

- Докато миналото продължава да присъства в политическия дебат по начина, по който се случва сега, не се ли ограничават възможностите за насочване на вниманието към бъдещето и гледането в перспектива?
- Точно това е и един от големите митове на днешния ден. Казва се - дайте да оставим, или затворим, забравим, миналото и да гледаме в бъдещия ден. Все едно какво е това минало и какво съдържа то: концлагери, убийства без съд и присъда, смачкване на милиони съдби, малцинствен геноцид – или дали изобщо е минало.

Днес ни управляват министри, които бяха и в правителството на Виденов, довело страната ни до национална катастрофа. Миналото се превърна в политическа стока, която може да бъде употребявана и модифицирана в зависимост от нуждите на политическия пазар. Това което е най-дефицитно в България, е културата на паметта. Нямаме такава и не разбираме, че без нея никаква друга култура не е възможна.

Bulgarian Post