На 10 ноември 1989г. научихме новината за падането на Тодор Живков от западните радиостанции. Общо взето, повечето от нас останаха като гръмнати от чутото. Не че нямаше податки за промените - просто болшинството българи дотолкова бяха свикнали с живота си, че тоталната липса на въображение се беше превърнала в… навик.
На другия ден всичко започна отначало.

Сегашното поколение на 40 годишните тогава беше на 23.
Към датата 9 ноември 1989г. всеки един от нас беше предначертал личните си планове едва ли не до пенсия. Предстоеше дипломирането и старт в живота като т. нар. по онова време “млад специалист”. За момчетата и момичетата с университетска диплома имаше няколко варианта – учител по специалността, научна работа по специалността или работа в милицията. В края на професионалната си кариера всички се виждаха с достатъчно голяма (по онези стандарти) заплата, а пенсионирането се възприемаше като ново професионално “израстване”, насочено основно към отглеждането на внуци. Както тогава казвахме - “Деца без баба и дядо – живи сираци”.

На 11 ноември 1989г. 23 годишните разбраха, че всички планове за бъдещето са безсмислени. Вече нищо не беше същото. Наложи се да осмислим значенето на думичката “отговорност” в съвсем нова светлина. До вчера за житието и битието ни мислеше партията, от утре всеки трябваше да се справяме сами. Университетската диплома вече беше само препоръка, а не гаранция в джунглата на свободния пазар. Разбрахме и още нещо - в началото на трудовата си кариера нашето поколение вече имаше да изработва 12 милиарда долара външен дълг.
И още много други неща предстоеше да разберем.

Трябваше да гледаме деца, тогава когато бе гладната Луканова зима. Родителите ни вече мислеха за оцеляването си, а децата, и на бедни, и на богати, разчитаха на… купоните за хранителни продукти. Искрицата надежда след изборът “с малко, но завинаги” на Първото демократично правителство на Филип Димитров бе задушена с “Бригадирски” плам. После дойде Беров и групировките, Жан и зърнената криза, а с кабинета Костов ознаменувахме завръщането на полицейщината в политическия и икономическия живот на страната.

Като се замисля, всичко това ние, днешните 40 годишни, сме го преживели.
Ужас ме обзема само като си помисля какво още ни предстои.

Първите 20 години от нашия живот се подготвяхме за едно, то стана друго. Вторите 20 години от живота ни работихме за друго, то пък стана трето! Какво да чакаме от следващите 20 години - ами ако това, което правим… се случи?

Случиха се разбира се и хубави неща.
Научихме, например, че по света се случват и други неща освен урагани и земетресения.
Повярвахме (поне по-младите), че народът ще избере свободата пред равенството.
Били сме млади и глупави!

За 17 години народът (нашият народ), така и не разбра, че пазарът изисква нови нива на отговорност. Миналата година поройните дъждове заляха хиляди имоти в България. Естествено, всички вкупом ревнаха за помощи. И нито един не беше си застраховал къщата. Голямото подсмърчане продължава и до ден днешен. И пак никой не застрахова имота си. Въпреки че по селата стойността на застраховките - на повечето имоти - със сигурност е под 30 лв. (най-скъпите имоти) годишно. Накрая, в резултат на голямото реване, изхарчихме милиони бюджетна пара. И никой (ама абсолютно никой) не попита данъкоплатците съгласни ли са с техните данъци да се оправят несгодите на безотговорни хора, които така и не са си дали труда да се застраховат.

За 17 години народът (нашият народ), така и не разбра, че парите от пенсионния фонд на България са профукани с указ на правителството (комунистическо правителство) на Антон Югов. Почти няма български пенсионер, който да не проклина демокрацията за бедите си. По купонните времена на Андрей Луканов даже вицове излязоха – “Пенсионер върти в ръката си празна мрежичка и се пита – бях ли в магазина или не бях.” И пак демокрацията беше виновна. При Жан Виденов пенсиите станаха 5 долара - пак демокрацията беше виновна. Банките фалираха, пирамидите рухнаха - пак демокрацията беше виновна.

Ами атомната енергетика и енергийната сигурност на страната? За 17 години народът (нашият народ) си промени коренно мнението по този толкова кардинален въпрос (касаещ бъдещето на децата ни). В началото всички помнеха “Чернобил” - днес всички гледат цените на тока. При това гледат, но не виждат по далеч от носа си. На нас ни завещаха милиарди долари външен дълг, ние (поколението на 40 годишните) - да не останем по назад - ще завещаем на децата си тиктакащ атомен Армагедон. Печата върху наследството, естествено, ще бъде изписан на руски език.
За по-сигурно!

За 17 години народът (нашият народ) така и не разбра истината за земеделската реформа. Когато навремето са я взимали земята - с бой са я взимали. В наши дни, когато им я връщаха (на много трудолюбивите български селяни), пак с бой я връщаха. И до ден днешен, ако представител на социалистическата партия бъде запитан за земеделската реформа, първите му думи са “Всички знаят…” и следват лъжа след лъжа, колко хубаво било преди и колко лошо е станало след 10 ноември 1989г.
Резултатът е ясен! Почти всеки от много трудолюбивите български селяни, в хубавата ни родина, ще сподели мъдростта на живота си - “демокрацията е виновна”. Същите тези трудолюбиви български селяни, чрез съсловните си организации днес непрекъснато настояват за “закрила на българското производство”, но към днешна дата никой не е чул нито един земеделец в България да се замисли върху факта, че един селски стопанин в родината ни произвежда продукция за няколко десетки потребители, а един фермер в САЩ или Западна Европа произвежда продукция за няколко хиляди потребители. Вярно е, че условията у нас и на Запад са различни. Но също така е вярно, че големият проблем у нас е липсата на каквато и да било амбиция тези разлики поне малко да бъдат намалени. Всъщност, един от фундаменталните изводи 17 години след 10 ноември е, че докато селяните у нас не се превърнат във фермери просто няма смисъл да се спори за каквото и да било.
Демокрацията е виновна и това е.

За 17 години народът (нашият народ) си промени коренно мнението даже по отношение на бай Тодор. В началото на промените имаше случаи, когато таксиметровите шофьори в София отказваха да возят родените в Правец, съселяни на Тодор Живков. Днес доживяхме да видим как на малоумния правешки диктатор му сътвориха паметник. Едно нещо е сигурно (защото е документирано) – в цялата световна история на социализма няма по-голям тъпанар от нашичкия бай Тодор. По спомени на съветски дипломати, когато са водили многостранните проговори в Хелзинки (т.нар. Хелзински процес), на Тодор Живков са му забранили да се обажда, защото в искрения си стремеж да угоди на руснаците, той непрекъснато ги вкарвал в проблеми. Те така и не успели да му обяснят за какво всъщност става дума на тези преговори.
Резултатът от наследството на Живков за съжаление е налице – в Правец построихме не паметник на Живков, а паметник на собствената си глупост.Увековечихме я, за поколенията и нея като АЕЦ-а, ще завещаем на онези след нас (ако разбира се все още има българи в България)!

Защо да се чудим, че младите заминават?! Буквално преди броени дни, 17 години след 10 ноември 1989г., народът (нашият народ) за пореден път избра равенството пред свободата.
Разбира се, ако погледнем оптимистично на нашата най-нова история ситуацията винаги може да стане и… по-лоша.
Да му мислят следващите след нас!
Всъщност, няма какво да му мислят – и на тях сигурно демокрацията ще им е виновна!

Антон Луков