Продължение...

---

Възкачването на папа Йоан-Павел II на престола във Ватикана неизбежно, имаше и своя политически ефект, донякъде извън, но всъщност дълбоко свързан с духовните измерения на това събитие. Той дойде от една изстрадала държава, разкъсана от тоталитарни хищници в самото начало на последното голямо кръвопролитие в Европа, а след това попаднала от гнета на нацизма в потисничеството на комунизма. Папа от комунистическа държава - за едни това бе лъч на надежда, за други смъртна опасност, за трети - просто сензация. Но почти никой не остана безразличен към случилото се.

Категоричното противопоставяне на светия отец срещу посегателствата над свободната воля и срещу потисничеството, подкрепата му за движенията и личностите, които носеха промяна, знаковите му изказвания и постъпки - всичко това доказа много скоро, че право са имали онези, които са го възприели още в самото начало като източник на упование и насърчител на стремежа към доброто и справедливостта. То обаче направи от другите негови непримирими врагове и зложелатели, защото те провиждаха отлично, че с моралния си авторитет, с твърдостта си и със своя неотстъпчив хуманизъм папа Йоан-Павел II се превръщаше за тях в далеч по-голяма опасност от многото други (оправдани или неоправдани) рискове, страхове и кошмари, тормозещи параноичните им сънища на хора виновни, усещащи дори и само подсъзнателно своята вина, но съзнателно и покварено задълбочаващи я, вместо да се освободят и отърсят от нея.

Негово светейшество остана винаги извисен над тези хора и тяхната безсилна, примитивна злоба. Преживя и надмогна провокациите и хулите, с които го засипваха. Преживя и надмогна дори едно зловещо посегателство срещу своя живот, чиито поръчители и до днес остават в сянката на неизвестността. Основното му оръжие бе един от фундаментите на нашата вяра - прошката. Папа Йоан-Павел II неизменно и с обезоръжаваща чистосърдечност прощаваше на онези, които вършеха зло, но никога не спираше да се изправя срещу самото зло, защото осъзнаваше дълга си да се бори за спасението на всички, включително и на попадналите под зло влияние автори на злини. Той просто не можеше да бъде победен и сломен. И не беше.

Днес, когато походът на свободата е вече факт и дори част от историята, често се сещаме с благодарност за някои от онези, които го направиха възможен. За президента Рейгън, за Маргарет Тачър, за Митеран и Кол, дори и за Горбачов. Също така често, но и несправедливо, си позволяваме да забравяме обаче и за друго едно благотворно присъствие, без което събитията може би нямаше да се развият по този начин. Това беше присъствието на папа Йоан-Павел II, под чиято умереност и състрадателност безпогрешно се различаваше и непоклатимата убеденост в нуждата от възтържествуване на свободата, справедливостта и милосърдието и решителната готовност да стори всичко необходимо за доближаването ни до тези идеали.

Папа Йоан-Павел II промени много неща. Някои го нарекоха "медиен папа", в речника ни влезе и се установи стабилно донякъде шеговитото понятие "папамобил". Никой, заемал този престол преди него, не е пътувал толкова, не се е срещал с толкова много хора и народи, не е лично и непосредствено демонстрирал своята загриженост и подкрепа на толкова много места по света.
Той успя, макар и чужд на всяка суета, съвсем заслужено да спечели сърцата на милиарди човешки същества. Той се превърна в символна фигура не само за католиците, не само за християните, независимо схизматичното ни наследство или от изповядваната деноминация. Той се превърна в непомрачен от нищо символ на човечността за цялото Човечество.

Неково светейшество папа Йоан-Павел II скромно и достойно изпълни мисията си на този свят, преди да го напусне - също така скромно и достойно. Това, че вече го няма, отвори празнота в сърцата на много хора по всички континенти на нашата планета. Тази празнота трудно би могла да бъде запълнена по друг начин, освен със спомените ни за него, неговото излъчване и неговите дела. И с надеждата ни, че наследникът му ще поеме и понесе с чест товара, който вече се смъкна от плещите на Карол Войтила.
Вечна памет и поклон...

Жоро Георгиев