Тя се появи на церемонията по встъпване в длъжност на Барак Обама с великолепна шапка. Тя дори изпя песен. Но кой можеше да предположи, че Арита Франклин ще бъде толкова проницателен съветник на новата външна политика на новия американски президент?

В една известна песен Кралицата на соул музиката буквално произнася буква по буква идеята, която заема централно място в подхода на Обама към света: “У-В-А-Ж-Е-Н-И-Е” (“Respect”).

В първото си официално телевизионно интервю като президент Обама заяви за канал “Ал Арабия”, че в подхода към Близкия изток “езикът, който използваме, трябва да бъде език на уважението”. “Народът на Иран е велик народ и персийската цивилизация е велика цивилизация”, добави той.

По-късно, когато Обама обяви плана си за изтеглянето на САЩ от Ирак, той подчерта, че Ирак е “велика нация, чиито корени са в люлката на цивилизацията”.

Новият държавен секретар на САЩ Хилари Клинтън сякаш четеше от същия сценарий. В Китай тя неколкократно подчерта колко уважава китайския народ. За първата си среща с руския си колега Сергей Лавров в Женева тя избра място, чрез което да изрази уважението си към руснаците. Именно в Женева често се провеждаха преговорите между суперсилите по време на студената война.

Да се държиш към чужденците с уважение може и да изглежда като комбинация от здрав разум и учтивост. Но всъщност това показва лека промяна на практиката на САЩ пред последните 8 години. Някои високопоставени служители от администрацията на Буш чувстваха гордост от пренебрежителното си отношение към чужденците. Спомените на Джон Болтън - бивш посланик на Съединените щати в ООН, са пълни с надменни забележки към “евроидите” – другояче известни като европейските съюзници на Америка.

Влиятелният неоконсервативен редактор Уилям Клистъл заклейми това арогантно отношение през 2003 г., когато си позволи свободно да изрази протестите си през океана относно инвазията в Ирак. “Наистина е по-добре да те уважават и да се страхуват от теб, отколкото смятат, че споделяш – с деликатна чувствителност – болката на другите.” Император Калигула го е казал по-ясно: “Нека ни мразят, стига да се страхуват от нас.”

Екипът на Обама предприе различен подход. Той счита, че унизените нации често се превръщат в опасни. Настоящото руско управление продължава да преживява унижението от краха на Съветския съюз. Желанието да се покаже, че Русия не може да бъде разигравана, помогна на Кремъл да стигне до решението за инвазията в Грузия миналия август.

Руснаците все още са много чувствителни към каквито и да било намеци, че американците гледат на тях от високо. Когато компютърният магнат Майкъл Дел попита наскоро Владимир Путин как може да се помогне на Русия, руският министър-председател отговори: “Ние не се нуждаем от помощ. Не сме инвалиди.”

Китайската външна политика също се води от желанието да се поправят историческите унижения. Официални лица и учебници често припомнят за “века на унижение”, който започва с опиумните войни в средата на ХІХ в, когато Китай попада в ръцете на чужди сили. През 2001 г. китайският парламент дори прие закон, с който обяви официален Ден на национално унижение. Но както отбелязва американският писател Орвил Шел: “Толкова много исторически дати бяха предложение, че народните представители не можаха да изберат нито една и затова не беше определен конкретен ден, въпреки че основният претендент сега е 18 септември – денят, в който Япония нахлу в Манджурия.”

Ако се обърнем към Близкия изток, още веднъж ще видим ясно, че може да има “полза от уважението”. Ислямистките фундаменталисти често призовават чувството за културно унижение и негодувание в мюсюлманския свят. Това са горди древни култури – унижени от собствените си провали и изключително чувствителни към всеки намек, че са командвани от новодошлите американци.

Акцентът на администрацията на Обама върху уважението рискува да се превърне във фалшива формула. Но като бивш обществен организатор в Чикаго Обама трябва да е наясно, трудните и опасни хора често отвръщат на “уважението”. Ако външната политика на съответната нация се ръководи от чувството за унижение, добре е по да не бъде допълнително провокирано.

Уважението е добро начало за развиване на добри отношения, но едва ли с това се изчерпва всичко. Иранското правителство може искрено да оцени усилието да се разбере и уважава персийската култура и мястото на страната в света. Но същевременно това може и да не е достатъчно да го убеди да спре разработването на ядрени оръжия. Всъщност, ядрената програма на Техеран зае – до известна степен – централно място в битка за уважението към суверенните права на Иран.

Дори американските либерали правят усилие да уважават всички чужди култури – особено, когато те не зачитат либералните ценности.

Талибаните в Афганистан и Пакистан поставят пози проблем в особено остра форма. От една страна, ясно е, че техният национализъм е движен от дълбоко чувство да гордост и решителността да не се преклонят пред чужденците. В този смисъл, проблемът “АфПак” – както вече е известен – изглежда като идеален случай за прилагането на доктрината на Арита Франклин. От друга страна, дали администрацията на Обама е наистина готова да “уважава” движение, което настоява за прилагането на най-жестоката версия на шериата и отказва образование на жените?

В край на краищата, както намекна Обама в интервю миналата седмица, американците може да сложат край на преговорите с талибаните. Първата стъпка на неговата администрация към Афганистан е изпращането на още войници, а не стремеж към повече уважение.

Дали това ще проработи? Може да се наложи новият президент да се обърне отново към Арита Франклин за вдъхновение. Само че този път подходящата песен ще бъде “Аз казвам една малка молитва” (”I say a little prayer”).
в-к "Файненшъл Таймс"