- Доц Лозанов, от няколко месеца вече работи новата Комисия за разсекретяване на архивите на бившата Държавна сигурност. Като направите оценка на досегашната им работа, смятате ли, че комисията ще успее да свърши работата, която е заложена в закона за създаването й?
- Най-хубавото на тази комисия е, че все пак се появи. Макар и с един закон, който в крайна сметка допусна частичното отварянето на архивите на Държавна сигурност и не изпълни докрай очакванията на обществото – тази морална, а не само морална, рана от нашата най-близка история да започне най-после да оздравява. И въпреки, че в самата комисия няма гражданска квота, не беше избрана с граждански дебат и я ръководи милиционер. Но така или иначе комисията вече действа, трафикът на фигури от тъмната към видимата част на обществото тръгна.

Вниманието на аудиторията, вече на институционално ниво, се съсредоточава върху това кой до колко е бил свързан с Държавна сигурност. Темата пак влезе в дневния ред на медиите. За да е ясно, че Държавна сигурност е репресивен апарат, а не като весела компания от най-близката история, за да не се правим, че нищо не се е случило или дори да честваме основаването й, какъвто опит беше направен наскоро. В това е позитивният ефект. Иначе комисията, може би не по нейна вина, не успява същински да придобие архивите на ДС и те най-после да станат граждански – да престанат да се владеят от службите, без значение дали ще ги наричаме добри или лоши.

В архивите на Държавна сигурност има една друга държава, основана на друг принцип, на принципа на репресията върху човешките права. Тя няма или поне не би трябвало да има нищо общо с една демократична държава, с нейната система за сигурност. Тези архиви са музея на една зловеща антиутопия и като всеки музей трябва да може да бъде разгледан от който поиска. Затова законът ги превръща в притежание на обществото, бих подчертал – на гражданското, на цивилното общество. Той ги „разжалва”. Друг въпрос е, че тези с пагоните сякаш не мислят да се оттеглят. Архивите продължават да бъдат в службите и службите в последна сметка да преценяват каква част от тях да добие публичност. Така има откровен риск комисията да се превърне в своеобразен ПР на службите, в алиби „по закон”.

- В закона липсват лустрационни текстове. Смятате ли, че политиците например имат право на втори шанс в политиката конкретно?
- Скоро след 1989 г. тя би имала смисъл, за да мине по „пресните следи” на репресията. Сега вече, според мен, е много късно за лустрационни текстове. Защитавал съм шанса, мисля че това е именно шанс, човекът „в сянка” да се изправи със собствените си вини, със собствената си биография пред обществото и да се защити както и доколкото може. В този смисъл аз смятам, че, ако има вътрешната сила да превърне в морален проблем своята бивша принадлежност към Държавна сигурност, да се види отстрани и да преживее катарзиса, ще се освободи от травмата. Защото съм сигурен, че ако човек има поне малко морал, участието му в Държавна сигурност ще е травма за него. В този смисъл самото публично разкриване на досиетата се превръща в нещо като терапия, в психоанализа на „катастрофирали” съвести. Човек, когато пази греха в себе си, собствената му биография оттук нататък става невъзможна. Когато той успее да се освободи конспиративното си „алтер его”, чак тогава получава шанс и за не мисля, че това е втори шанс, а това е реалният шанс за тези хора.

За съжаление през последните няколко години наблюдавам по-скоро обратни жестове - опити да се защитава агресивно съучастието към репресиите на Държавна сигурност, да се твърди, че е било форма на патриотизъм, че да донасяш за близките си било белег на времето и пр. Или че включването в политическо разузнаване, което в последна сметка се е борило срещу формите на демокрация в съвременния свят, е изпълнение на дълг към родината.

Да говориш за патриотизъм, когато Държавна сигурност е обслужвала комунистическата държава, която е била сателит на Съветския съюз, и в този смисъл никакви национални чест и достойнство не могат да й бъдат приписани, е сложно съчетание между глупост и цинизъм. За съжаление цялата тази гротескна система на разсъждение досега подменя моралния дебата за ролята Държавна сигурност през комунизма и за посткомунистическите й модификации. Досега сякаш няма нито един достатъчно достоен пример на вътрешна сила от днес, с която преодоляваш слабостта си от вчера.

- Могат ли самопризнанията, че си сътрудничил на някоя от службите, да се възприемат като вид индулгенция? Последните самопризнания направи Владимир Каролев от НДСВ, който каза, че в казармата е сътрудничил на Военното контраразузнаване и не се срамува от това.
- Самопризнанията вече са доста закъснели, макар че Владо Каролев е една от малкото публични фигури, в които виждам потенциал да открият истината за себе си и да я понесат с достойнство. Иначе приемам едно единствено самопризнание, което се превърна в художествена метафора, а и буквално смисъл в художествено произведение – на художника Недко Солаков, който сам в границите на една художествена фикция разкри своята принадлежност ДС през 1990 г. и начина, по който е бил принуден да сътрудничи на Държавна сигурност. В началото на прехода той се създаде един концептуален апел, че трябва да се освободиш от това, като го признаеш. Защото иначе всъщност продължаваш да сътрудничиш на Държавна сигурност, носейки със себе си срамната тайна.

Защото Държавна сигурност и репресивният апарат са крадци на самоличност. Сътрудниците им са с откраднати самоличности (те се наричат и с чужди имена), нищо, че се правят на разузнавачи, на големи родолюбци и пр. Те нямат самоличност. И могат да си я върнат само чрез начина, по който се отнасят към собственото си поведение и към системата, на която са служили. Иначе просто ги няма, присъстват физически, пълнят публичността, но как да разбереш кой стои срещу теб като няма самоличност.

- Ще ви задам един много тривиален въпрос – има ли добри и лоши ченгета?
- Има, но това не е свързвано с номера на управлението, а с реакциите с днешна дата. Има добър и лош подход към това, че си принадлежал към Държавна сигурност. Добрият подход е да поемеш в себе си вината си и така вътрешно в себе си да унищожиш Държавна сигурност. Лошите ченгета са тези, които продължават и досега да я защитават.

- Какъв очаквате да е ефектът върху обществото след пълното отваряне на архивите на Държавна сигурност?
- Очаквам и фалшификации, разбира се, или поне откровени асиметрии. Те започнаха отварянето на досиетата като разправа с и без това твърде сломените десни фигури, докато кръговете около БСП са двойно пощадени – и от службите, които в много голяма степен да им приближени в момента, и заради нехайството на левия електорат към темата. Иначе, няма как обществото да не иска да се измъкне от тежкия морален махмурлук на прехода, от кризата на справедливостта и един от сигурните изходи минава през архивите на ДС. Сигурен съм, че постепенно знаците, които идват оттам, ще започнат да влияят на политическия вот. Може би още не тези избори. И тук много зависи от дейността на комисията.
Веса Денова
vsekiden.com