През 1999 година в България имаше общински избори. На власт беше СДС, министър-председател - Иван Костов. Като най-влиятелния човек в държавата и като лидер на управляващата партия Костов реши, че кметът на Варна Христо Кирчев не трябва да получи още един мандат и избута на негово място Добрин Митев, лидер на СДС във Варна и областен управител.

Това беше субективно, ирационално и по същество необяснимо решение. По това време се хванах на бас със социоложката Мира Радева, която тогава беше Янова, че ако Митев не спечели на първи тур, на втория със сигурност ще загуби. Мира беше храбра и напираше да си заложи дипломата, обаче се споразумяхме на каса бира.

И по-добре, понеже Добрин Митев, на когото кореняк варненците викаха “селянинът от Повеляново”, загуби на втория тур от несменяемия от тогава досега кмет на Варна Кирил Йорданов, бивш областен управител от времето на Филип Димитров, но след това плътно придържащ се към БСП и ТИМ.

На първия тур Митев направи относително голяма разлика спрямо Йорданов – близо 11 000 гласа, обаче третият кандидат, Борислав Ралчев, тихомълком подкрепен от обидения – с основание – Кирчев, взе 13 000 гласа. На втория тур той ги даде на Йорданов и разликата се обърна – фактическият кандидат на БСП спечели с преднина от близо 10 000 гласа.

Когато Костов падна, настанаха тежки времена за Добрин Митев и накрая, преследван от политически врагове, съд и прокуратура, той се запиля някъде по Нова Зеландия.

Това беше началото на края на синя Варна. Сега СДС и ДСБ имат заедно трима съветници в общинския съвет, Кирил Йорданов през 2007 година спечели още на първи тур, а синият кандидат за кмет Димо Гяуров остана трети, след Веселин Марешки, с 12 500 гласа, обаче догодина ще го предложат за президент, глей ти.

Ама това са български работи.

Сетих се за тях покрай ситуацията с президентските избори в Бразилия, които се радват на небивал интерес в България покрай възможността Дилма Русеф, запазила и помнеща българския си корен, да стане президент на тази огромна страна.

В Бразилия през 2010-а ситуацията е като във Варна през 1999-а, само че избирателите вместо хиляди са милиони. Това, разбира се, има значение, обаче принципът си остава същият. Дилма Русеф беше абсолютен фаворит и повечето анализатори се кълняха, че тя ще спечели още на първи тур.

Случи се друго. Въпреки подкрепата на досегашния президент Лула да Силва, който е по-популярен в Бразилия от Гаринча и статуята на Исус Христос в Рио де Жанейро, взети заедно, Русеф остана на 3 процента от победата и ще трябва здраво да се поизпоти, та да стане първата жена президент на Бразилия.

Не е без значение, че класиралата се на трето място Марина Силва от Зелената партия има почти 20 милиона гласа и дискретно ги насочва към опонента на Дилма Русеф Жозе Сера. Така вторият тур изобщо не е решен, каквото и да говорят социолозите.

Бразилският политически пейзаж е интересен с това, че в него дясно няма. Има ляво, по-ляво и още по-ляво. При цялата условност Дилма Русеф в момента е най-вдясно от всички леви на политическата сцена в Бразилия. (Истински леви, не леви центристи.)

С Лула да Силва обаче Бразилия извади късмет, какъвто например няма съседна Венецуела, където супер левият Уго Чавес гради социализъм от типа на Фидел Кастро, или по-скоро от типа на Либия и Кадафи, понеже има петрол. Или пък Боливия, където копиращият Уго Чавес Ево Моралес има по-малки шансове, тъй като и петролът му е по-малко.

Тоталната социална несправедливост произведе подобни на Чавес и Моралес леви популисти, а десни няма, понеже, когато ножът опре до кокала, военните вземат властта, както беше в Парагвай, в Чили (1973) и Аржентина (1976).

Така или иначе политическият процес в Латинска Америка си заслужава да бъде следен, особено в страни като България, където алчната върхушка тика съдбините на страната към откровено левичарски решения.

Поучително може да бъде, още повече ако са останали някакви инстинкти и елементарни разсъдъчни способности в политическата класа и обслужващата я анализаторска прослойка.

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ / ТВ ЕВРОПА