Продължение…

---

Единственият начин фанатиците да бъдат сразени, а аз вярвам, че никой не се съмнява в необходимостта това да се случи, е да им бъде показано, че техните действия не водят до набелязаните цели и търсените резултати. Всяко съобразяване с техни искания или ултиматуми на практика постига точно обратния ефект. То дори ги легитимира като страна, която подлежи на изслушване и с която даже може да се води някакъв специфичен диалог по линията чуване на претенции и тяхното последващо удоволетворяване. Това е не просто непродуктивно и неморално, това е опасно за всички нас, ако го погледнем в перспектива. Защото дори когато отстъпваме, ние оставаме смъртни врагове в техните очи. Само че за тях вече ставаме врагове, проявили слабост и показали, че могат и в бъдеще да бъдат притискани и унижавани. Какъв е смисълът от това?

Вече вероятно всеки си дава сметка, че войната срещу тероризма и девиантния верски фанатизъм няма да бъде толкова кратка, колкото би ни се искало. Ще има жертви и в бъдеще, ще има нови заложници, ще има нови взривове и самоубийствени атентати. Ще ги има дори и при условие, че всички вкупом, още утре, се изтеглим от Ирак. Съвсем не е случайно това, че неотдавна Осама апелира за съдействието и на други фанатизирани терористи в Европа и по света – екологични, червени, националистически и така нататък. Той търси съюзници за своята война точно там, където е най-вероятно да ги намери и нищо чудно да успее.

Това е война, която се води отдавна, но чието последно нажежаване ни бе принудително наложено и този факт не бива да се забравя. Защото акциите в Афганистан и Ирак дойдоха след, а не преди варварските атентати в Ню Йорк и Вашингтон от 11-ти септември. А тези атентати бяха извършени след, а не преди Израел, включително и под натиска на Запада, да приеме редица от исканията на палестинците (чиито неволи често ни биват сочени като повод за извършването на всевъзможни безобразия от страна на фанатизираните ислямисти) и да започне ефективни преговори с техните ръководители. Всеки опит да се твърди нещо друго, струва ми се, би означавал фактите да бъдат преиначавани.

И така, щом сме в състояние на една наложена ни въпреки нашата воля война, единствената логична линия на поведение, която бихме могли да изберем е тази, да сторим всичко възможно, за да бъдем победители в нея. В този тип война това трудно би се случило при режим на постоянно “стратегическо” отстъпление.

Затова ултиматумът на някой си Осама към Европа, който изтича днес, не може нито да бъде приет, нито да бъде оставен без отговор. А отговорът не е необходимо да бъде формулиран чрез думи. Време е за нови безкомпромисни действия.

Жоро Георгиев