Някои казват, че човек трябва да стане на 50 г., за да се почувства млад, други, че на тази възраст просто трябва да се работи по-малко. Нито едното, нито другото обаче може да се каже категорично за директора на трупата на Варненския държавен куклен театър Вера Стойкова, която утре вечер празнува с колеги и близки приятели. Не попитах Вера дали в навечерието на своя празник се чувства по-млада, но човек едва би и дал и 40 г. Да не говорим, че поради спецификата на работата си, актьорите и още повече куклените актьори успяват да съхранят детското си излъчване сякаш вовеки. Колкото до работата, определено може да се каже, че тя съвсем не плаши г-жа Стойкова, която продължава да играе, да поставя, но и да води театъра в правилната посока. Откакто тя е директор на трупата, салонът бе ремонтиран и обновен, подменено бе старото техническо оборудване, заработи отново сцената в Музея на куклите, разшириха се образователните програми и проекти, а всичко това не става без известна доза всеотдайност и дори щипка работохолизъм.

- Г-жо Стойкова, кажете няколко думи за себе си, как бихте се представили на читателите, които не Ви познават добре?
- Това е много труден въпрос, да не кажа от най-трудните. Човек трудно може да се прецени отстрани, но определено съм активен човек, обичам предизвикателствата, не обичам да вървя в правия път. Винаги проявявам някакво желание за различни неща, защото смятам, че различните неща оцветяват живота ни и го правят по-привлекателен. Когато постигна едно нещо, веднага губя интерес и започвам нещо друго. Общо взето не съм застояла вода, ако мога така да се изразя, предпочитам движението.

- Това във философско-психологически план, а в житейски?
- Аз съм родена във Велико Търново, но живея във Варна откакто се помня. Впрочем гордея се, че съм родена столичанка, все пак Търново е старата столица на България. След като родителите ми се преместиха във Варна, учих в училище “Раковски”, а след 7 клас ме приеха в Математическата гимназия. После веднага започнах да се занимавам с изкуство, завърших актьорско майсторство в НАТФИЗ – учих много сериозно и може би това е причината да търся развитие в различни направления. Какво друго мога да кажа – омъжена с едно дете, имам прекрасно семейство, прекрасни родители, един великолепен брат, също много реализирал се човек. В добра атмосфера работя, имам изключителни колеги, изключителни приятели, общо взето би трябвало, което и го правя, разбира се, всеки ден да благодаря на Господ за това, което имам.

- Значи сте вярващ човек.
- Не мога да кажа, че съм много религиозна, но съм вярваща – това според мен са две различни неща. Защото, когато човек претендира да е религиозен, той спазва всички правила, тоест съобразява се във всичко с религията. Аз уважавам много нашата религия, вярваща съм, но мога да кажа, че повече нося вярата в себе си, отколкото да я афиширам. Не че не ходя на църква, но не мога да кажа, че съм изключително последователна. Не се гордея с това, но това е фактът и не искам да се представям за такава, каквато не съм.

- Добре, а как тръгнахте по пътя на изкуството, на кукления театър, казахте, че сте завършила Математическата гимназия?
- Ще ви кажа, че аз никога в живота си не бях ходила на куклен театър. Веднъж в детството ми имаше организирано посещение на куклен театър, но се получи така, че имах някаква забележка за не добро поведение в час – нещо съм разсмивала съучениците си – и моите родители много се ядосаха, и ме наказаха да не ходя на театър. Толкова се обидих на кукления театър, че повече никога не посегнах да се запиша изобщо. И не съм гледала куклен театър, това е истината. Безкрайно съм влюбена в театъра, в киното, в изобразителното изкуство, в литературата, във всички видове изкуства. И когато съвсем случайно попаднах на едно куклено представление в София на ул. “Гурко”, проф. Илков беше правил това представление, много революционно, страхотно невероятно, фойерверк от фантазия, смях, музика, танци и видях, че това е едно синтетично изкуство, в което се включва всичко това, което харесвам. Влюбих се до полуда във възможностите, които дава този вид театър и веднага си промених документите – отидох в актьорско майсторство за куклен театър.

- Повечето студенти в НАТФИЗ обаче сякаш се стремят към обратното и влизат куклен театър, понеже не са успели да се закачат за драматичния.
- Само ще кажа, че, когато бях приета във ВИТИЗ, не съм кандидатствала актьорско майсторство за драматичен театър и не съм отпаднала от едното, за да отида в другото. За една година изцяло се подготвих за този вид изкуство и за този вид изпити, и си отидох с пълното съзнание, че това искам да уча. А имах много възможности, както и много мои колеги, които се преместиха в актьорско майсторство за драматичен театър. Дори и сега в Драматичния театър има актьори лично от моя клас. Но всеки си намира пътя, най-добре е да си там, където се чувстваш най-добре. Аз се чувствам най-добре в кукления театър, защото, както и си личи от моята работа, смятам, че това е изкуството на бъдещето. То е много синтетично, много необвързващо, тук си свободен във всички начини да се изразяваш, това е великолепна свобода. Първото, което чух от нашата професорка, беше, че в кукления театър всичко може и това е самата истина. Никога не съм страдала от ниско самочувствие и не съм делила театрите на такъв и онакъв. За мен има само два вида театър – добър и лош. Добрият театър няма значение под каква форма е поднесен, лошият театър също няма значение под каква форма е – може да е драматичен, може да е куклен. Има добри и лоши спектакли, това е разликата, която прави зрителя. Иначе какво ще предпочете зрителят да гледа, си е негов личен избор и мисля, че във времето, в което хората са много натоварени от всякакъв вид информация, е много хубаво да им се предложи нещо различно, нещо смайващо и неочаквано. И много често казват, че идват насам и не знаят какво ще видят, което е много добре.

- А какво място заема лошият театър за тези 26 години откакто сте на сцената?
- Голямо място има лошият театър, много компромиси съм правила, много лош театър е имало по пътя ми. Но това само ме е амбицирало, защото това го има по пътя на всеки един творец, независимо от коя страна на барикадата стои той. Възможностите за пошлост, за подценяване на това, което правиш, за елементаризиране на изкуството, винаги са големи. Много е страшно, когато самият режисьор е решил да избере този път, защото великолепни актьори страдат от такива спектакли. Също е много лошо, когато сценографът не го интересува нищо и едно великолепно решение, съчетано с много хубава актьорска игра, се представя не естетически и безинтересно. Казвам това, защото сценографията при нас е много важна. Подценяване има и от страна на актьорите, щампи и какво ли не. Но това винаги ме е амбицирало да не се предавам, аз лично работя много върху всеки един от образите, които правя и имам щастието да работя с великолепни колеги, които никога не са подценявали труда си. И въпреки всичко понякога е имало и такива по-лоши неща; спектакли, след които, честно казано, ме е било срам да се поклоня.

- Кой е последният хубав спектакъл, който гледахте?
- “Жажда”, веднага ще кажа. Оценките винаги са субективни в изкуството и моето мнение не е меродавно, но това е един от най-съвършените спектакли, които съм гледала. “Жажда” е страхотен спектакъл и просто завиждам на режисьора Велимир Велев, това впрочем е и причината да го поканя в нашия театър. Той започна репетиции с един страхотен проект и се надявам януари да го довърши.

- Вие сте директор, но и играете едновременно с това, не Ви ли идва малко много на моменти?
- Да, малко много ми идват отговорностите в момента, но ще продължавам да играя с удоволствие. Има и друго обаче, започнах повече да поставям, отколкото да играя. Хубаво е, когато имаш да кажеш нещо, да го кажеш, а и аз именно от такава позиция се занимавам с режисура. Това не е нещо, което бих искала постоянно да правя. Но докато искам, ще го правя, искам да съм свободна в движенията си. Колкото до актьорството, ами то ми е в кръвта, това е полет, когато играеш, ти летиш.

- А какво предстои да кажете на публиката си?
- Има много неща, които искам да й кажа. Искам да кажа, че заедно страдаме от едно и също нещо и че животът ни убива еднакво – грижите, проблемите, любовта и не любовта, която ни съпътства. Всичко ни убива, бавно, постепенно, потънали в задължения, с времето губим идентичността си, губим личността си, а това никак не е хубаво. И искам, когато хората идват на наши спектакли и на мои по-специално, да летим заедно. Аз лично бих искала да им подаря някакви изживявания, които после ще им бъде много хубаво да си спомнят. Бих искала да им подаря различни усещания – това е моето послание към зрителите, с които си предаваме много позитивна енергия и сме си нужни един на друг.

- Доста хубави неща се случиха с театъра, откакто Вие сте негов директор, но какво може да се иска още, за да бъде съвършен?
- Устремът към съвършенство непрекъснато е в моята работа и като актриса, и като режисьор, и като директор. А могат още много неща да се направят. Първо, искам да направя репетиционната такава, каквато би трябвало да бъде и в момента даже чакам офертата от фирмата, която ще я ремонтира. Защото не можеш да репетираш на бели стени и на прозорец зад себе си, и да искаш да стане нещо. Репетиционната трябва да има атмосфера на театър, да се чувстваш, че репетираш и че си на сцена, макар и в по-умален вид. Другото, което искам да направя, е да се осъвремени Музея на куклите, да стане по-атрактивен, защото това е уникално съоръжение, музеят ни е единственият на Балканския полуостров.

- И последен въпрос, кое е следващото представление, с което ще зарадвате най-малките си почитатели?
- Представлението се казва “Любопитният Фридрих” по Ерих Кестнер, това е един великолепен автор, който аз много обичам. Един млад режисьор ще се дипломира с този спектакъл, а това ще стане до края на ноември. Ние като държавен театър сме една качествена лаборатория, в която младите режисьори могат да правят своите дипломни работи и по този начин да реализират първите си професионални спектакли при напълно професионални условия.

Васил Тоновски