Продължение...

---

Десните сили, при това без да е ясно кои от трите коалиции ще влязат в следващото НС, са извън сериозната битка за властта. Причината за това е, че те все още водят война за наследството на някогашното СДС. Чак в момента, в който тя ппривърши (най-рано след изборите) те ще могат да изведат конкретни управленски послания. Войната за синьото наследство има три компонента – война за името, която бе спечелена от Надежда Михайлова, война за избирателите, която е не просто братоубийствена, но и тласка тези избиратели към друго дясно решение за гласуване, и трето – война за антикомунизма, която е направо вредна. Вредна, защото посланията срещу комунизма, ДС и другите символи от времето преди 1989, колкото и те да са важни, е неразбираема за младото и средно поколение.
Ако се върнем към историята на дясното, то се създаде като противовес на миналото отпреди 1990 година. А и прекаленно дълго време дясното се занимаваше главно с правенето на революция. В първите години на прехода десните се държаха като леви – носеха бради, говореха разпалено, караха се помежду си, бяха царе на митинговата демокрация и протестите, бореха мизерията, мразеха бизнесмените. От друга страна левите се държаха като десни – бяха умерени, строги, административно подготевени. Във времето на тази перманентна революция десните прекалено дълго нямаха идеология – говореше се за “синя” идея, която се схващаше само като отрицание към миналото. Българските десни збавиха прехода си към нормално дясно през 90-те, такова не се изгради дълго време и на практика нормалното дясно остана празно пространство. Нашите десни не успяха и да усетят кога революционния ентусиазъм на хората затихна. Десните изпуснаха именно този важен момент, в който можеха да се придвижат към центъра и да създадат стройна структура там. Оставането в полето на крайния антикомунизъм, вместо да се генерират позитивни послания, осъди десните на стесняване на социалната им база. След края на приватизацията и реформата, при членството в ЕС и НАТО, десните все още продължават не да говорят на средната класа или бизнеса, а сами отново и отново се връщат в тематични кръгове на бившата ДС, тоталитаризма, комунизма...Това създаде глад за нова политическа сила, която да формулира прагматичните десни послания. Такава към момента отново е НДСВ.
Друга историческа грешка на десните беше безкритичността към собственото минало, което започнаха да трупат. В първите години това беше огромен позитив – СДС постоянно “тикаше” левицата да се извинява за миналото си. И БСП се извиняваше за Тодор Живков, за зимата на Луканов, за Виденов. От това печелеше СДС. Но постепенно СДС започна да трупа свойте негативи – Филип Димитров и правителството от 1992, което не можа да осигури управленска компетентност по ежедневните управленски актове на една власт. Следваше правителството на Костов, което дойде на власт с обещанието за моралва чистота, а си тръгна, тъкмо защото не съумя да я осигури. След всяко от тези правителства десните не успяваха да направят анализ на грешките си и се държаха сякаш не правителствата са загубили изборите, а сякаш народът не имал интелигентността да разбере тяхната важна мисия и идеи. Това обидно отношение за последен път се изрази в млъкването на Иван Костов през 2002, който се показа обиден на обществото, защото не го е преизбрало. Това безкритично отношение към лидера създаде и прецедент, че всеки който е срещу него няма място в СДС – така си отидоха постепенно знакови хора от коалицията, а след това от партията. Сред тях бяха Софиянски, Бакърджиев и други, а самият Костов стана жертва на този прецедент и сам напусна СДС. Този политически климат в десницата създаде и предпоставките в дясно да възникнат толкова много и миниатюрни партии.
На практика, какво може да е бъдещето на десницата в 40-то НС. Такава при всички случаи ще има. Най-вероятно даже две от трите фракции ще имат присъствие в законодателната власт. Но десните партии постепенно ще се свият и регионално – всяка от тях ще има мандати в сравнително малко райони, а ще има области, където няма да има въобще десен депутат. Това ще обезкърви местните им структури, ще отслаби и законодателното присъствие, парламентарния контрол, ежеседмичното депутатско присъствие. Това ще е криза, от която трудно ще излезат. Втората криза ще е свързана с трудността да стигнат до консенсус помежду си. Такъв може да се случи при някакъв крайно нагтивен сценарии, какъвно с влизането в ЕС е трудно мислим. Но обединени върху отрицанието, те няма да могат да изпълнят най-важната си задача – да изработят позитивно лице, което не е базирано на отрицание и ярък антикомунизъм, а на прагматични бизнеспослания.
Впрочем в страна като Унгария също тяхната СДС – Унгарският демократичен форум вече е второстепенна сила – там водещи са бившите комунисти и либералите от Партията ФИДЕС на премиера от 1998-2002 Виктор Орбан. В Чехия десните от Гражданската демократическа партия на президента Клаус еволюираха до евроскептици и все още не могат да се върнат във властта. Така, че даже следвайки поуките на другите източно-европейски държави, нашите десни би трябвало да разберат, че са поставени на кръстопът, и че нищо не гарантира връщането им като водеща сила. Нищо не гарантира, че и двуполюсния модел от времето до 2001 ще се върне – обществото ни е уморено от крайни решения и противопоставяне.
Теофан Германов
в-к “Черноморие”, 19 април 2005г.