През 2002-2003 мнозина вдигаха рамене и правеа кисела физиономия, когато група социолози заяви, че двуполюсният модел е преодолян и разбит. Аргументите това да им изглежда смешно бяха много, например всички демокрации били двуполюсни, ерго и ние ще се върнем към този тип политическа система. Някои провиждаха бързо и безвъзрвратно свиване на политическия център и връщане към червено-синята скала на политическия живот. Очевидно от днешна гледна точка истината е някъде по средата. Отново се очертаха две по-големи политически партии, но от друга страна дясната част на биполярната система се губи. Ако този прогнозен резултат стане реалност, а всички социолози говорят за слаба, разединена десница с малки парламентарни групи, то това означава, че днешната формула на съотношение на партиите ще остане актуална поне още четири години – до 2009. При това тогава, когато вече ще сме в Евросъюза и политическия ни живот ще се е успокойл. Слабата десница в 39-то НС няма да може да се “възкреси” по начина, по който се беше възкресявала в другите си кризисни периоди през преходния период – просто няма да ги има революционните ситуации, които подхождаха на десните лидери. От друга страна, когато вече сме в ЕС, едва ли ще има и причини за революция.
А всичко това означава, че дясното в България ще преживее дълга летаргия, която може да трае и повече от един мандат. Десницата няма да е конкурентноспособна на днешният силен и популярен президент Георги Първанов на изборите през 2006, а въпреки немиуемите политико-финансови инжекции от Европейската народна партия, няма да може да се “вклини” в Европарламента. Ако пък сега жертва успешните си кметове, за да ги сложи като водачи на листи, то десните са осъдени и да излязат поне частично от местната власт – загуба, която ще преодоляват с години.
Разбира се, в природата няма вакуум и рано или късно за десницата ще стане жизнено необходимо да проведе радикална вътрешна реформа, за да се задържи на позиции в политическата карта на страната.
Всички тези разсъждения за дясното откриват три големи въпроса: Какво се случи през годините, че десницата, която имаше огромен политически капитал, го загуби драстично? Какво става в политическата ни система, че нуждата от дясното не се чувства толкова решително? Кой го идмести и дали го е изместил трайно? Каква трябва да е промяната в дясното, за да стане отново жизнеспособно?
Първият и най-важен отговор се крие в социологически доказаната констатация, че в България в момента има две политически сили, които излъчват политическо здраве – БСП и НДСВ. Левицата е част от традиоционния политически спектър, при нея нещата са ясни – тя обединява хората с по-социално мислене, но тя е и наследник на насталгиите по миналото, както и на бизнеселит от ранните години на прехода. Въпреки, че последното поставя левите в странна ситуация, те могат твърдо да разчитат на по-консервативните слоеве от населението, на по-бедните, а чрез бизнес-ориентирания си елит, при добро стечение на обстоятелствата ще разчитат и на придвижване към политическия център.
При НДСВ ситуацията е по-интересна. Жълтата партия възникна в условията на почти бясно отрицание от десните към нея – това беше нормалво, тя ги измести от властта. Това отрицание беше странно, понеже голяма част от някогашният монолитен син електорат беше или промонархически, или поне позитивно настроен към личността на господин Сакскобурготски. Лидерите на дясното от 2001 обаче видяха в негово лице заплаха за позиции, които приемаха за даденост. Парадоксално, но господин Сакскобургжотски спечели изборите през 2001 с равномерна подкрепа и от традиционно леви и от традиционно десни избиратели. С двете фалшиви “царски” формации, които общо получиха над 7 процента от гласовете, тази победа би била най-голямата победа в избори – тоест излизаше над най-добрите резултати на който и да е от двата полюса. Именно затова социологически беше доказумо, че се появява субект, който разчупи полюсите.
Но този субект към 2001 все още не беше позициониран. Логично беше той да се позиционира като дясно-център. Но всъщност почти истеричната война на дясното срещу днешното правителство предопредели и един от най-добрите тактически ходове – НДСВ се позиционира в центъра – част от политическата география, която беше подценявана години преди това. При това центризма на НДСВ го поставя в една удобна позиция – жълтите могат да избират в каква коалицция ще влязат, но даже и преди изборите те ще станат притегателен център за умерени, някога сини избиратели. Тези избиратели, които днес са колебащеи се (в цяла дъга от повече или по-малко десни партии) могат да припознаят в НДСВ не просто център, но и единствената сила с дясна идеология, която има шанс за добро представяне на изборите. Аргумент могат да бъдат както и слабостта и объркаността на десните партии, така и либералната идеология на жълтите, но и символното значение на господин Саксскобургготски като едно от десните лица на прехода. Все пак дясното имаше свойте преходни “икони”, а една от най-известните от тях е бившият монарх.
Така на практика днес имаме на стартовата площадка за изборите две силни партии – едната е лява, а другата центристка, но припознавана и от десни избиратели. Интересното, е че тези две най-переспективни за момента политически сили декларираха позитивна кампания, която искат да водят. Лидерът на БСП Станишев заяви, че коалиция ще има даже и при абсолютно мнозинство, а в стила на Сакскобургготски е умерената политическа линия. Ако тези две партии спазят обещанието си ще имаме и първата позитивна кампания от 1990 насам. Ако не го спазят ще попаднат в капан, тъй като обществото очаква положителни послания – всяка компроматна тактика или оплюватерлство е демодирана и безинтересна в очите на избирателя.

---

Продължава тук...