Всъщност не става дума за ден, а по-скоро за два дни. И не за една затрита година, а за кой знае колко – това времето ще покаже. Със сигурност обаче тъкмо една година ни дели от въпросните дни – 17 и 18 януари, 2008 г. Тогава, ако някой е успял вече да забрави, бе проведена визитата на руския все още президент Владимир Путин в България.

Бяха подписани 8 двустранни спогодби:
- Основен договор за проектиране, доставка и изграждане на АЕЦ “Белене”
- Спогодба между правителството на България и правителството на Русия за сътрудничество по вноса в Руската федерация на отработено ядрено гориво от изследователски реактор
- Споразумение между правителствата на България и Русия за създаване на газопровод за транзит на природен газ през територията на България (“Южен поток”)
- Договор между съдружниците на Международна проектна компания по проекта за нефтопровод Бургас – Александруполис
- Протокол за провеждане на фестивал на руската култура през 2008 г. в рамките на Годината на Русия в България
- Програма за сътрудничество в областта на културата, образованието и науката между България и Русия за периода 2008-2010 г.
- План за съвместни действия за периода 2008-2009 г. за сътрудничество в областта на туризма
- Спогодба между министерствата на транспорта на България и Русия за организация на пряка международна железопътна фериботна връзка между пристанище Варна и пристанище Кавказ.

Подписаните договори дават възможност за позитивен качествен пробив в нашите отношения, каза българският президент по време на пресконференцията след подписването на документите. Ние успяхме в рамките на броени месеци да постигнем благоприятни договорености за развитието на българската икономика. По някои от тези преговори не беше лесно постигането на договореност, защото всяка една от страните отстояваше своя интерес. Смятам, че постигнахме компромиси, които защитават интереса и на двете страни, обяви тогава държавният ни глава. Споразуменията, подписани днес с Русия, са проекти с европейски измерения, допълни той.

Година след “историческото” посещение на Владимир Владимирович у нас равносметката е съвсем ясна и още повече трагична. “Позитивният качествен пробив” в българо-руските отношения се изрази в масово следновогодишно зъзнене и значителни загуби за нашата икономика, вследствие внезапното прекратяване на газовите доставки. Оказва се, че каквито и да са били “трудно постигнатите компромиси”, те днес защитават вероятно всякакви други интереси, но не и българските. А единствените “европейски измерения” са тези, че доставките на газ бяха спрени или намалени и за други европейски страни, които обаче - за разлика от нашата - се оказаха и с по-значителни резерви, и с алтернативни възможности за достъп до суровината.

Ако се върнем по-назад във времето и погледнем към 2006 г. ще си припомним, че тогава бе променен сключеният през 1998 г. български договор с руския монополист “Газпром”. Тоест бе променен договорът, сключен от Евгений Бакърджиев, който постановяваше висока, но фиксирана цена за внос на газ. Именно понеже цената бе фиксирана тя постепенно вече се бе превърнала в изгодна за страната ни. И България - в лицето на нейното доминирано от БСП правителство и на енергийния министър Овчаров - побърза да се откаже от това споразумение точно тогава, когато имаше шанс да започне да “бере плодовете му”.

Още на 5 декември, 2005 г. вече споменатият Румен Овчаров заяви, че българското правителство трябва да вземе стратегическо решение дали да отстоява до последна възможност изгодния до момента за България действащ транзитен договор или да се опита да осигури икономическа стабилност с нов дългосрочен договор.

Както знаем, тогава българското правителство взе стратегическото решение да заложи на “дългосрочната икономическа стабилност” за сметка на по-високи цени на газа. Поради което днес плащаме повече, но за сметка на това е трудно да говорим за каквато и да било икономическа стабилност при условие, че - както отново разбрахме на свой гръб - кранчето във всеки един момент може да бъде спряно едностранно от страна на доставчика.

Ако завъртим лентата на спомените малко напред ще стигнем и до едно друго фундаментално изявление на енергийния и икономически факир Овчаров. През октомври 2008 година Мартин Димитров и Иван Сотиров от СДС, след кански мъки и благодарение на похвална упоритост, успяха да се доберат до засекретения текст на договора с “Газпром”. И обявиха, че България е загубила над половин милиард лева през последните две години.

Договорът с "Газпром" гарантира стратегическите интереси на България, не еднодневните или тези на правителството, реагира тогава Овчаров и услужливо поясни, че този договор гарантирал транзит през България не до 2010 г. - при това намаляващ, а увеличаващ се до 2030г., което генерирало около 4 милиарда допълнителни приходи в страната.

Хубаво би било ако някой успее да разбере какво по-точно значение влага господин Овчаров в думичките “стратегически” и “гарантира”. И ако днес дори и управляващите признават, че икономическите интереси на България са понесли сериозен удар заради преустановените доставки, то тогава колко струват гаранциите за внос и транзит, получени от тогавашния енергиен министър и къде по-точно би било подобаващо сега той и останалите управленци да си заврат тези гаранции. Или може би те не смятат икономическите ни интереси за част от стратегическите, а стратегически интерес за тях е перманентно да угаждаме на Русия?

Хайде, стига толкова спомени. Ясно е, че и президентът, и премиерът, и другите величия от средите на управляващите в момента са ни заливали с празни приказки и нелепи уверения. Ясно е, също така, че нямат никакво намерение сега да поемат отговорност за предишните си словоизлияния, а вместо това по навик ще продължат да ни убеждават, че вината е навсякъде другаде, но не и в самите тях или - не дай Боже! - в Русия. Нека се върнем към наши дни.

От юридическа гледна точка не е ясно към кого и по какъв начин би могла България да предяви претенции за обезщетения заради спрените доставки, открехна ни напоследък достойният наследник на Овчаров в енергийно-икономическото министерство, поразяващата уста Петър Димитров. Посредниците дори не били регистрирани в Русия и това създавало мъчнотии.

Това е наистина феноменално! Ами наемете частни детективи, другарю Димитров, щом като е толкова трудно да установите към кого и как да отправите претенциите си за компенсации! Малко по-долу в сайта има богат избор от обяви на частни детективски агенции, които предлагат услугите си. Ако се поразровите из обявите, кой знае, може да намерите и такава за детегледачки - а на Вас май и такава ви е нужна, защото “геният” Ви е досущ като децата - той няма спирачки. Друг е въпросът що за държавници и що за енергиен министър са тези, които вечно се оказват изненадани и непредупредени, непредвидили и стреснати, и които очевидно дори не са съвсем наясно как и чрез кого стига/не стига до нас газът, поради което сега твърдят, че не знаят на кого да се сърдят и кого, евентуално, да съдят за обезщетение.

Междувременно в медийното пространство, във форумите и къде ли още не целенасочено и по не твърде интелигентен начин се прави опит цялата вина за случващото се да бъде натресена на плещите на Украйна. Киев краде газ, Киев е неблагонадежден партньор, Киев обрича България и Европа на газова криза, Киев това, Киев онова.

Вероятно в част от тези твърдения има някаква доза истина. В крайна сметка действителността в Украйна е точно толкова олгархично постсъветска, колкото и в самата Русия. А прозападните и проевропейски тежнения на част от тамошния политически елит сами по себе си не са доказателство за европейско мислене и европейско поведение (също както и в България, между другото).

Хубаво би било обаче да не забравяме някои немаловажни обстоятелства.

Страната ни има договор за внос на газ с руския “Газпром”, а не с Украйна. Ако руският държавен монополист не е в състояние да гарантира ритмичност и непрекъснатост на доставките заради политически или икономически разногласия с Украйна, то тогава той е длъжен или да намери решение на проблемите си, или пък да бъде по внимателен, когато поема ангажименти, които явно не е в състояние стопроцентово да спазва.

Именно Украйна изяви готовност да изпраща към България газ от собствените си резерви, преди Русия да възобнови доставките. Без да е задължена от никакви споразумения да го прави.

Не съществува приемлива логика по силата на която можем да приемем, че руският “Газпром” има правото едностранно да диктува покачване на цените на суровината за Украйна, а Киев - видите ли - от своя страна няма никакви основания сам да определя нивата на транзитните такси за използването на неговата газопреносна мрежа, които Русия настоява да останат пределно ниски. Още повече, че украинската газопреносна мрежа, между другото, се използва не само за руския експорт, но частично и за осигуряването на вътрешноруските доставки и разпределение.

Макар и да сме лично пострадали от конфликта между Русия и Украйна, може би има смисъл поне донякъде България и ЕС да се поучат от готовността на политиците в Киев да отстояват интересите си, дори и на цената на подобен сблъсък като този, на който сме свидетели днес.

Жоро Георгиев