Продължение...

---

И доколкото няма ясни правила за това кой има право да говори в медиите - те са пълни с текстовете, заявленията и мненията на всеки, който е имал желание и време да пише и да ги занесе до съответната редакция. Всъщност от сегашната гледна точка - над 400 кабелни и ефирни телевизии в България не можем да се представим времето от 80-те, когато телевизията беше една-единствена, а случайното ти заснемане в очерк за ТКЗС, беше събитие, което осмисляше живота ти за година напред. Така че даже отприщването на възможността един "обикновен" човек да попадне по телевизията е нещо, което е все едно днес квартално хлапе да порита със Стоичков, или пъпчив юноша да бъда поканен в леглото на Мадона. Но чудото става реалност...

През 1989 - 1990 г. новините на БНТ са с продължителност от час-два, при това се изгълтват от гражданите като топъл хляб. Подобни са и предизборните студия преди изборите за Велико народно събрание, в които всеки, който е събрал съседите и познатите си и е бил грамотен да се подпише с нещо повече от кръстче, е могъл да регистрира партия за участие в изборите.

Така се раждат малките партии от началото на прехода. Те създават и нотката на забавление в условията на времето, в което политиците от БСП и СДС се взимат абсолютно насериозно и смятат, че правят революция всеки ден. Естествено, и тогава малките партии се делят на различни типове, но общото между тях е фактът, че лидерите им изпитват направо сексуално удоволствие от това че са под прожектора, че и те четат декларации... като големите. Тази игра на политика на малките партии е като играта на майки и татковци в детската градина.

Естествено, малките партии нямат идеология, но затова пък имат програми - партия "Български орел" щеше да измете славянския терор, Йоло Денев, с неговата Демократическа партия щяха да върнат вярата в бог Тангра. Десетките подобни партиики освен изяждане на телевизонно време и разтуха за избирателя бяха и безплатна терапия за хора с душевни страдания. И това е първият етап. Естествено, във ВНС не попада нито една от тези партии, доколкото все пак избирателят не лапа мухи.

След това обаче идва 36-ото народно събрание. А БСП е загубила и властта, и имотите си, но не и възможността да вкара поне 100 - 110 депутати. Имено тогава БСП търси път към пробиването на изолацията си на всяка цена. И се ражда една култова коалиция - с БСП подписват: християндемократи, стамболовисти (с членска маса от шест души, както се оказва по-късно), либерали и партия "Ера 3", която по името си изглежда фашистка. По-късно червените стратези все пак се усещат за "Ера 3" и я изключват от коалицията. Поне 4 - 5 от левите депутати са лица от тези малки партии, което е златен век за тях.

Малко след това идват изборите за президент. Забележете - ПРЕЗИДЕНТ. Това "малкият" човек да може да се бори за мястото, на което е стоял Тато, е повече от мечта. Това е все едно да те пуснат в магазин за играчки и да можеш да изнесеш каквото си искаш. И точно на изборите през зимата на 1992 година малките партии с още по-малките им лидери меко казано уронват престижа на самата институция на държавния глава.

Към 1992 година се забелязва и един друг феномен. Партиите от 1990 година са получавали клубна база - при това на поразия. Към 1992 година се забелязва, че тези клубове отдавна са кафенета, ресторанти, кръчми, бинго-зали. Тоест освен далавера с неизброимото партийно, комсомолско, профсъюзно имущество, имаме далавера и с клубната база. Открива се, че част от малките партии са развивали и завидна стопанска дейност. Това е периодът, в който гръмват далаверите, правени от фондации, студентски кооперации и партии, на фона на закони, които позволяват такъв тип институции да не плащат данъци.

Тогава лъсва, че малките партии са от три типа: малки партии на хора с тихи душевни увреждания, малки партии, прикриващи данъчна далавера, и малки партии, които се стремят да се лепнат към някоя по-голяма марка.
А тези любими марки са: земеделската, социалдемократическата, националистичската, центристката, либералната, монархическата, а към 1993 - 1994 г. и комунистическата. Така се ражда и един много интересен тип - тези, които опитват да "нагълтат" определен електорат, за който са чули, че го има. Ражда се и типажът не местния: комунист, монархист, земеделец и т.н., който буди усмивка.

Към парламентарните избори от 1994 година и президентските от 1996 година вече има и далавера с държавната субсидия за участие в изборите, даже Йоло Денев лежи за малко в затвора. Точно към този период започва да се пропуква и монополът на БСП - СДС в местните власти и много от "малките" лидери започват да вярват, че след като не са успели да станат президенти, не е толкова недостойно и да са кметове. Точно тогава в СДС някогашните големи партии - основателки се свиват до мъничета, при това всичките разцепени поне два-три пъти. Така някогашните силни партии като демократите на Савов или радикалдемократите стават абсолютно неразпознаваеми. В онзи момент Командира изкомандва циркът да спре и СДС да стане партия.

Всъщност последните избори, на които малките партии играят роля, са изборите от 2001 година.

През 2003 година на кметските избори се говореше много за съществуването на близо 300 партии. Всъщност повечето от тях са просто на книга, а вероятнно лидерите им съвсем са се отчаяли, и ще участват в избори 2005 година само ако заболяването им е на фаза. Дано този път, след 15 години демокрация и игра на политика, най-после да участват основно сили, които имат база зад себе си. А политиката да не служи за параван на волята на някакви хорица да бъдат вождове - в национален или местен мащаб. Дано да правят това само вкъщи и пред огледалото.
Лошото е, че точно в момента, в който това става, част от големите партии тръгнаха на лов за чалгаджии...
Теофан Германов