Не знам точно колко милиона кубически метра сняг се изсипаха връз държавичката ни, та я затиснаха, обаче пък що печатарско мастило се изля и що думи се изприказваха в ефира! И защо? Щото, моля ви, журналята искали да разберат кой е виновен! Ми никой не е виновен! Кога в тая държава някой е бил виновен за това, за което е виновен! И кога някой е отговарял за това, за което е отговорен! Ние сме държавата на невинните управници! Най-невинно, разбира се, е министерството на бедствията. Понеже то може и да е министерство на бедствията, ама не носело отговорност за тях, понеже само дядо Господ носел отговорност. Министерството само ги инструктирало и координирало. Бедствията.

То си е сериозна работа – да инструктираш и координираш вихрите, бурите, наводненията, пороите и снегопадите. По тази причина у нас два дни дъжд предизвикват библейски потопи, а 3 дни сняг преобразяват България на сибирска пустош. Щото всичко е инструктирано и координирано тъй надлежно, та министърката може спокойно да отиде на заслужен отдих.

Невинни са кметовете, невинни са фирмите, дето сключили договори с по 5 града, невинни са ония, дето уж отговарят за пътищата. Всички са невинни. Ако има виновен, това сме ние. И никой друг. Катерим се по някакви хижи, глезондрим се по някакви ски-писти, пътуваме си с колите (собствените, моля ви, коли); не си носим суха храна за 5 дни, че да си отживеем в преспите на „Петолъчката”; тътрузим се с някакви влакове, подобни на подвижни хладилници, където всяко място е продадено по три пъти ей тъй, за разкош. Изобщо – ние сме едни безотговорни хора, едни дълбоко несъзнателни граждани. Защото имаме нахалството по Нова година да щъкаме из държавата като изоглавени и даже – да ходим по улиците. Където за назидание може да ни претрепе срутена бетонна козирка или някоя ледена висулка да ни прониже като меч. А би трябвало да седим лепнати до ледените радиатори и да си повтаряме, колко е невинна „Топлофикация”, понеже не се досетила някак, че през зимата е студено и дори вали сняг. Ах, каква изненада!

В тази бодра атмосфера на всеобща управленска невинност, когато всеки замеря другия със снежната топка на своята абсолютно персонална отговорност, загинаха 7 души. И никой не е виновен. Както винаги.

Спомняте ли си Виктория, Димитър, Елена, Кристина, Любомира, Мадлен и Цветелина? Не? Разбира се. Беше толкова отдавна. През декември 2001-а. В някакъв друг век. Сякаш. Това са 7-те деца, които загинаха в „Индиго”. В центъра на София. Задушени и премазани. И никой не е виновен. Оплакахме ги, погребахме ги, направихме им паметник. Ние умеем да плачем, да палим свещи и да вдигаме паметници на мъртвите си деца. После забравяме. Защото животът, този свиреп, жесток живот (ах, какво прекрасно оправдание!) души и премазва нашата памет.

Спомняте ли си Деница и Петрина? Не? Разбира се. Беше толкова отдавна. През септември 2006-а. Преди година и половина. В някакво друго измерение. Сякаш. Това са двете момичета, които загинаха под рухналата сграда на „Алабин” 39. В центъра на София. Светкавично. В един миг. И никой не е виновен. Оплакахме ги, погребахме ги, страдахме за тях цели три дни. Защото животът (което си е така) периодично се срутва върху нас и нашия свят, ние неистово жестикулираме, панически разритваме и разблъскваме тези самовъзпроизвеждащи се руини, но те заискат нашата памет. И нашата съвест.

Спомняте ли си Гергана? Не? Беше толкова отдавна. Преди цяла седмица. Това е момичето което загина под рухналата козирка на две банки на бул. „Осми приморски полк” 80-82. В центъра на Варна. И никой не е виновен. Черната земя прибра един бял ковчег. А Варна се сдоби с едно лобно място. Като „Индиго”, като „Алабин”.
И всичко – заради едната алчност.

Дискотеката „Индиго” беше едно адски неприятно и неприветно място. Винаги ми е приличала на гримирана гробница. Но децата не забелязваха това. Те просто искаха да танцуват, да лудуват, да се чувстват свободни, а в суматохата някои дръпваха по една трева и близваха водка, маскирана като „Фанта”. И тичаха, тичаха по ледените стълби.

Къщата на „Алабин” беше паметник на културата. Колко досадно! Култура! Ни да я купиш, ни да я продадеш. Оставиха я да се самосрути. Нещо повече – подготвиха и планираха нейното „неволно”, „непреднамерено” самосрутване. За да разчисти терена, да не се пречка пред просперитета на поредното лъскаво чудовище, което утре ще извиси горда снага и ще ни гледа надменно иззад огледалните си витрини. Защото е важно златното място, златоносния терен, а не някакви си еркери, фризове, марсилски керемиди, атмосфери, романтики и прочее архитектурни глезотийки.

И днес две полудели от мъка майки тичат от инстанция на инстанция и чакат някаква справедливост, и се надяват на някакво възмездие. Няма да стане. Самосвалите натовариха останките от къщата и ги отнесоха на сметището. Трагедията стана част от мрачната статистика, която вестниците препечатват всеки път, когато поредният човек изгуби живота си под поредната рухнала сграда.

Сградата на варненския булевард не е паметник на културата. Тя си е един соцпанел на 45 години, сивкав и безличен. Не знам какво е била преди. Може да е била всичко – книжарница, зала за бракосъчетания, супермаркет, магазин за обувки, аптека, квартален ОФ клуб, гараж, сладкарница, ведомствен стол. Гледам снимките на това едноетажно нещо и не отгатвам какво е било някога, преди да стане собственост на някакъв ЕТ, чието единствено задължение е да си прибира наема от двете банки. Но не и да изрине снега от козирката. ЕТ-ъто е невинен. Банките-наематели – и те. И архитектът, който им е разрешил да излеят тая бетонна козирка, пък и с тежък гранитогрес да я украсят, че да придобие внушителен вид – и той е невинен. И общината е невинна. Не се бърка в частни имоти тя. И полицията, която на третия ден се догади, че на фасадите на банките има камери – и тя е невинна. Гражданска защита – също.

Ако не беше Нова година, ако беше работен ден, щяха да разчистят светкавично. Щото нищо не трябва да пречи на бизнеса, нали. Банки са това! Паричните потоци трябва да текат безпрепятствено. Сега всички невинни за гибелта на едно момиче ни предлагат най-циничното утешение – Гергана била загинала мигновено, нищо не можело да я спаси, не е усетила, не е разбрала, не се е мъчила през тия 48 часа под руините. Докато невинните са си пиели виното. Отвратителна философия на гузни хора.

„Индиго”, „Алабин”, „Осми приморски полк” са истинските координати на нашата държава и на нашето общество. Те са метафората на всичко, което се случва с нас и с нашия собствен живот. Безграничната алчност на хората с парите, плюс безпаметната безотговорност на хората с власт, плюс христоматийната подкупност на средностатистическия чиновник, убиха хладнокръвно 7 дечица и 3 млади момичета. Ленивото ни правосъдие 6 години влачи случая „Индиго”, година и половина – случая „Алабин”. И нищо. Нищо! Еднаква е безнаказаността за всяко хладнокръвно убийство - на човек, на красива къща, на история, на памет, на държава, на нация.

Годината започна със 7 жертви. Напролет, като се стопи снегът, загиналите може да се окажат и повече. И пак никой няма да е виновен. Както винаги.
Велислава Дърева
Vsekiden.com