Нашата епоха е малко склонна към хвалебствия, особено политически, може би заради смътния и възпиращ страх, че всяка една похвала ще бъде възприета като признак на сервилност. Ако да говориш искрено, означава да изразяваш без заобикалки онова, което осъждаш или мразиш, то означава също и да кажеш без колебание кое предизвиква у теб уважение и възхищение.

Тази седмица Париж посреща при работно посещение един човек, когото имам преимуществото да познавам отдавна и към когото храня най-топли чувства. Симеон Сакскобургготски, министър-председател на България, без съмнение е уникален случай в Историята.Това е историята на един цар, свалил короната, за да поеме отговорността да оглави правителство. Защото Симеон е царувал и никога не е абдикирал.

Правнук на Луи-Филип, братовчед на кралицата на Англия и на всички кралски фамилии в Европа, той е детето, което, след трагичната смърт на своя баща цар Борис III при завръщането му от фаталната среща с Хитлер, олицетвори българската нация, докато в същото време разни диктатори, най-напред неонацистки, а после просъветски, съсипваха народа според капризите на войната. След три години от Москва беше издадена заповед в най-кратък срок да бъдат прогонени малкият цар Симеон Втори и неговата майка – царица Йоанна. Петдесет години в изгнание, през които Симеон става уважаван икономист и се труди, за да осигурява достойното съществуване на семейството си.

Берлинската стена е разрушена и СССР рухва. Премахването на московското опекунство обаче не помага с нищо. Следва поредица от неокомунистически правителства, които потопяват България в пълна икономическа анархия. Реформите, които желае да проведе едно консервативно правителство от 1996 г., я довеждат до тотален социален хаос, предизвикан от ниското жизнено равнище, и засилен още повече от последиците, които имат конфликтите на Балканите. В този момент очакванията и надеждите се обръщат към онзи, който се е превърнал в хранител на историята, към така уважавания изгнаник, който се беше въздържал да се намесва в политическите събития, но който чрез своите дискретни контакти винаги е давал да се разбере, че ще бъде в служба на народа си.

Неговото завръщане, горещо аплодирано от хората и благословено от Църквата, е като пробуждане на националната гордост. Около името на Симеон се създава политическо движение, което печели изборите през 2001 г. И точно тогава той прави неочакван избор. Вместо да предизвика конституционен дебат, който би му позволил да възстанови монархията от английски или испански тип, Симеон, пренебрегвайки царската си титла, предпочита да се залови с най-неотложното и да заеме поста на министър-председател - онзи, който ще взима решения. И той се захваща да разплита конец по конец огромното кълбо от проблеми.

В европейското семейство българите произлизат от три корена. Те носят в себе си по малко от хуните, славяните и елините. Турското завладяване започва през 14 век, оспорвайки си с Византия господството над България. Известно е как свършва всичко това – с последния палеолог, чиито червени сандали биват открити сред разбитите стени на града, който в продължение на хиляда години е бил столица на Римската империя. Тогава България остава пет века под османско владичество. Едва през 1878 г., с намесата на руската армия, българите връщат независимостта си.

---

Продължава тук...