Фактите отдавна са известни. Кандидатът за президент на САЩ, за когото стисках палци – републиканецът Джон Маккейн – загуби изборите. Те бяха спечелени повече от убедително от демократа Барак Обама, след една наистина впечатляваща кампания. Убеден съм, че тази кампания тепърва ще бъде подробно анализирана, а – защо не – някой ден дори и изучавана като блестящ пример, както например двете на Рейгън, първата срещу Картър и втората, запомнена с фразата от знаменития клип It’s morning again in America (Отново е утро над Америка).

Yes we can! (Да, ние можем!) бе пък магическото словосъчетание, използвано от Барак Обама и неговия щаб. Да, ние можем да променим фундаментите на своята политика. Да, ние можем да преодолеем финансовата криза. Да, ние можем и да станем популярни пред останалия свят. Да, ние можем да изберем чернокож американец (ще използвам този термин вместо наложения “афро-американец” , тъй като кодът и жаргонът на така наречената политическа коректност са си чисто американски феномен, с който никой друг не е длъжен да се съобразява, поне когато не пребивава в САЩ), защото пигментацията, за разлика от размера в някои ситуации, наистина няма значение.

С радост съм готов да приема, че самият Обама, както и най-близките му сподвижници, са вярвали и все още вярват, че именно в тази посока трябва да бъде разшифрована станалата крилата фраза.

Дали обаче тя бе действително възприета така от избирателите? Или те разчетоха посланието “ Да, ние можем!” по малко по-инатливия начин… като “Можем пък!!!”.

В хода на цялата кампания като че ли се наложи впечатлението, че Америка, донякъде ядно, а на моменти и почти фанатично, искаше да се оправдава. Да се оправдава пред самата себе си и да се оправдава пред останалия свят.

Ако това е истина, то излиза, че най-силната демокрация в света се е оказала в плен на главозамайващ коктейл от свои собствени (оправдани или не, но явно предизвикващи ужас в самата нея) комплекси и усещания за вини, от които се е опитала да избяга не толкова чрез катарзис, колкото чрез закупуване на колективна индулгенция чрез упражняването на масов вот в определена посока. А ако най-силната демокрация в света е изпаднала в подобно състояние, то тогава не би било трудно да се предположи, че – може би – пред някакво, макар и не непременно непреодолимо, изпитание предстои да се изправят и позициите на… самата демокрация в света.

Да, Америка показа, че може да избере чернокож президент. Но, уви, го направи почти под формата на самоцел, на фикс-идея, на патетичен опит да докаже нещо на самата себе си. В този си стремеж тя предпочете – от двамата кандидати, между които имаше шанса да избира – онзи, който, напълно извън расовите словесни забежки, може да бъде определен и като Черния Петър в колодата от карти.

Предпочете го пред доказана и в миналото, и в настоящето си личност като Джон Маккейн, пред човек, за когото се знае, че е в състояние да устоява и на най-жестоките изпитания пред тялото и духа. Че е готов да бъде твърд, праволинеен и непреклонен тогава, когато това е необходимо, но и гъвкав, инакомислещ (на фона на собствената си партия) и готов да обмисля различни от първоначалните свои собствени идеи.

Чудя се сега, кое би било по ценно за Америка. Да покаже, че “може пък!!!” да постави един чернокож в Белия дом, без да е сигурна на какво е способен този конкретен човек, извън това да я дари със самоудоволетворението, че все пак го е направила? Или да даде шанс една от двете основни партии в страната – Републиканската – да покаже и докаже, че има и друго, много по-различно лице от онова, което напоследък спря да се харесва на американското общество, заради хилядите приписвани (отново заслужено или не) кривици на Джордж У. Буш?

В този смисъл, ако пигментацията действително е била толкова основен проблем в тези избори, то аз бих бил далеч по-спокоен в момента ако знаех, че в Белия дом и Овалния кабинет ще се разпорежда Кондолиза Райс (хем чернокожа, хем жена – с един куршум два заека и с един избор – избиване на два комплекса), отколкото съм в момента, очаквайки там да се нанесе Барак Обама.

Защото Барак Обама трябва тепърва да доказва пред Америка и свободния свят, че притеснителните му връзки с пастор, чернокож-расист и бивш лидер на екстремистка структура са били единствено и само грешки на растежа, докато растежът е продължавал, понеже от Белия дом Обама вече няма накъде да расте.

Защото все още ни предстои да видим дали Обама е действително готов да продължи безумието от предизборните си изяви, като сега, вече като избран президент - или утре като президент - застане зад твърдението си, че “Да, той може!!!” да разговаря с Ахмадинеджад, който и до момента продължава да словоблудства как държавата Израел изобщо няма право на съществуване.

Защото – що е време, пред нас е – ще имаме възможност да се убедим с очите си как ще реши Обама въпроса за съюзническото военно присъствие в Ирак и Афганистан – толкова оплювано и тъй необходимо! – без да допусне при евентуално “скъсяване на позициите” ислямистите да придобият нов моментум, повярвали, че са спечелили.

Каква позиция ще заеме Обама спрямо авторитарния режим в Москва? Ще се поддаде ли на отдавнашните и все още продължаващи опити на Кремъл - чрез политически и икономически натиск - да разруши онази спойка на свободния свят, която сме свикнали да наричаме евроатлантическа солидарност?

Ще се откаже ли от досегашната безумна линия на поведение (най-големият и всъщност единствен грях на Джордж У. Буш, който към този момент съм склонен да призная) държавата да си позволява интервенции с пари на данъкоплатците в опит да замаже последиците от една финансова и икономическа криза, като в същото време на практика задълбочава причините, които са я предизвикали? Или, както предупреди неколкократно Маккейн, ще продължи с изкуственото разпределяне и преразпределяне, насочване и пренасочване на “отлежаващи” средства, финансови потоци и потенциални наличности, забравяйки, че старият и мъдър шотландец Адам Смит има навика, макар и вече от гроба си, да се смее последен?

Знам какъв отговор би дал на всеки един от тези въпроси загубилият кандидат Джон Маккейн.

Нямам причина да бъда сигурен по какъв начин би отговорил или реагирал на всеки един от тях Барак Обама. Донякъде обаче мога да бъда ориентиран в предположенията си от офертата му към Рахм Еманюел да оглави неговия кабинет. Рахм Еманюел, когото дори и в най-либералните кръгове на Демократическата партия смятат за… малко прекалено ляв.

Разбира се, много искам да се окаже, че греша в своите песимистични очаквания. Стискам палци Барак Обама да ги опровергае. Давам си сметка, че самият факт, че чернокож все пак ще влезе за първи път в Белия дом и че паметта на великия човек д-р Мартин Лутър Кинг ще бъде почетена по този начин, е доказателство за това, че Америка е наистина велика страна.

Ще ми се да се надявам, че – също както Спайдърмен осъзна как с голямата мощ идват и големите отговорности - Обама ще си даде сметка, че ако ти се е случило да попаднеш на гребена на вълната в един велик момент, сетне от теб ще очакват ако не величие, то поне здрав разум, отговорност и реални – а не само кампанийни – лидерски качества.

Иначе Обамаманията би имала всички шансове да последва безрадостната съдба на Горбиманията, която навремето също бе успяла да превземе значителна част от света.
Жоро Георгиев