Тези, които не харесват Георги Първанов, са категорични и с право, че той е „средноазиатски тип президент” и нарцистичен политик, закърмен в демагогията на бившата комунистическа номенклатура и едновременно с това умело боравещ с новия тип политическа пропаганда. Безславно приключилият скорошен опит за отстраняването на Първанов актуализира дискусията за дефектите на Конституцията и заложената в нея малко шизофренна роля на държавния глава, който хем има предимно представителни задължения, хем разполага със значителни правомощия. Покрай конфликта между Дянков и Първанов някои анализатори заговориха отново за вредната „двуглава държавност” в България и за необходимостта да бъде променен основният закон, тоест да бъде отрязана главата на президента.

Вероятно има резон в орязването на някои от правомощията на президентската институция и в твърдението, че трябва да бъдат отнети всички директни власти на президента, свързани с отбрана и сигурност. Не бива да забравяме обаче, че според Конституцията именно „Министерският съвет осигурява обществения ред и националната сигурност и осъществява общото ръководство на държавната администрация и на Въоръжените сили”. Така че основният закон акцентира върху способността за поемане на отговорност и демонстрирането на политическа воля от страна на управляващите, а не върху всесилието на държавния глава.

Всъщност въпросът за президентските правомощия трябва да бъде разглеждан в контекста на конституционно установения принцип за разделение на властите, а не с оглед на негативното присъствие и облик на тази или онази персона. В този контекст няма как да не признаем, че президентската институция неведнъж и особено в кризисни моменти е реализирала конституционното си предназначение да олицетворява единството на нацията и да бъде коректив на останалите власти. Нека си припомним отказа на президента Желю Желев да даде мандат на БСП за съставяне на ново правителство в началото на 1997 г. и авторитета на Петър Стоянов, който внесе успокоение по време на януарските събития през същата година.

Много положителни примери за взаимното ограничаване на властите, подсигурено от конституционния принцип за тяхното разделение, могат да бъдат дадени и за президентските правомощия в сферата на законодателната власт. За последните два-три месеца българският президент изрази готовност да наложи вето върху промените в Закона за генномодифицираните организми (ГМО), закани се да наложи вето върху Закона за митингите и събранията и атакува текстовете за т.нар. резервен защитник и възможността осъдителната присъда да се основава само на данните от специални разузнавателни средства и показания на свидетел с тайна самоличност в Закона за изменение и допълнение на НПК, първо като наложи вето, а след това като сезира Конституционния съд заради гласуваните повторно от парламента спорни текстове. Не бива да забравяме и факта, че преди около година депутатите от Демократи за силна България се обърнаха именно към президента с призив да използва конституционните си правомощия в сферата на законодателната власт и да наложи вето върху някои текстове от приетите преди това промени в Закона за електронните съобщения. Разбира се, има и негативни примери като решението на Георги Първанов да върне за преразглеждане в парламента Закона за отбраната заради орязаните му правомощия като главнокомандващ и популистките твърдения, че трябва да бъде запазено правото на военните да закупуват жилища от фонда на Министерството на отбраната.

Конституционни разпоредби на България обаче се грижат не за това институциите да бъдат управлявани от съвършени политици и изградени демократи, още повече, че в страна като нашата подобен феномен би изглеждал като НЛО, а залагат фундамента на всяка демокрация – разделение на властите и възможност те да се ограничават взаимно. Последното е в интерес както на самите власти, така и на обществото. Нищо страшно няма в това, че някоя от институциите, включително и президентската, използва своите правомощия, за да води своя собствена политика, „паралелна или алтернативна на политиката на мнозинството и неговото правителство”.

Изпълненият с ужас хленч, че сблъсъкът между институциите е нещо страшно, а България се нуждае от политическо разбирателство е несъстоятелен и вреден. Да, Първанов е чистокръвен популист и придърпва към себе си ролята на единствена опозиция и алтернатива, надявайки се да оглави нарастващото недоволство на гласоподавателите. В подобно констатация обаче няма нищо чудовищно още повече, че именно заради Конституцията той е принуден да прави това в среда на конкуренция и взаимно съобразяване. Тъкмо тази среда принуждава дори средноазиатски типаж като настоящия ни държавен глава да се съобразява с демократичните принципи и ценности. Далеч по-неприемливо е тоталитарното управление на Тато и липсата на каквато и да е сериозна съпротива срещу неговия диктат.
Димитрина Чернева/glasove.com