- Г-жо Манева, публиката Ви е запомнила предимно с ролите на горда и непреклонна жена, такава ли сте в действителност?
- Не, не мисля, че има пълно покритие между героините ми и мен. Не намирам много общи неща, но което се отнася до чисто човешката устойчивост и до съзнанието, че животът е изпитание, с което трябва да се справя, вероятно и се доближавам. Играла съм и роли, които нямат нищо общо с мен, да речем Медея... Но заради проблема, който разглежда специално постановката на Любен Гройс, темата на спектакъла, която беше как се създава престъпник, да, това интересува и мен, и останалите – престъпниците не се раждат такива.

Задълбочаването в едно подобно изследване по някакъв начин започва да формира у мен нагласата, разбирането, убеждението за някакво натрупано знание, което винаги е повече в сравнение с това в живота – от драматургията, от литературата. Може би заради това хората по някакъв начин идентифицират силата на героините ми с мен самата.

- Споменахте Медея, никога ли не сте отмъщавала от любов?
- Не, как да отмъстя, по какъв начин? Не ме занимава отмъщението, аз вярвам във възмездието и то винаги достига този, когото трябва. Отправените думи на грубост, на несправедливост, ситуациите, неистините – считам, че винаги са обиждали повече този, който ги изрича и пише, отколкото мен, към която са насочени.

- А какво мислите за казаното от Йосиф Сърчаджиев онзи ден, че актьорите са роби?
- Трудът ни е робски, да. Само че робски труд на свободен човек. Само свободният човек може да се посвети на нещо.

- Това 18-о издание на фестивала откроява ли някакви нови пътища за театъра?
- Откроява, разбира се, още с премиерата на Лили Абаджиева тук на варненска сцена. Театърът не е това, което е бил преди 10 или 15 г. Той се променя и това е неизбежно, рефлексията на хората е друга, динамиката на съществуване. Съвременният театър разчита повече на асоциация, да възбужди въображението у зритела; говоря за стойностния театър, не този, който обслужва единствено приятното настроение на хората. Театърът, който продължава да се интересува от човека и какво става с него, човека в точно тази му мяра – вечно разпънат, както самата режисьорка Лили Абаджиева казва, разпънат между небето и земята, между доброто и злото, между щастието и мъката.

- Защо липсва физическият театър по нашите сцени?
- Има, но не е на това ниво, което гледахме – такова представление като на датчаните нямаме. Режисьорката Възкресия Вихърова дори има специалност в НБУ, там се изучава физически театър. Но ние нямаме среда, публика има, но няма среда, където да се създава. Физическият театър е свързан с много тренинг, с много упорита и последователна работа, дълъг период от време за подготовка – това в нормалния репертоарен театър, каквато е съществуващата структура у нас, това не може да стане. Тук за два месеца, максимум два месеца и половина трябва да бъде поставен един спектакъл, а физическият театър е свързан с усилия, които трябва да накарат тялото да заговори чрез действията, необходимо е едно ниво на физическа енергия, което е далеч по-високо от ежедневното. Това изисква тренинг и някакви условия.

- Липсва и това, което показа италианската трупа, без да е физически театър?
- Липсва и надали ще се появи точно такова нещо, заради качествата на този творец – Ромео Кастелучи, който е недостижим, той е уникален творец, той доближава изкуството до метафизиката, на него трябва да му се отдадеш, да започнеш да медитираш заедно с него, за да се осъществи контактът. Нито едно от действията на сцената не прилича на познатите театрални действия, които виждаме в театъра, тоест той има уникален език, невероятна и необуздана фантазия – знаците, с които работи, звука, лазера, всичко е невиждано, поне за мен. Хубаво е, че българският театър се стреми, поне така ми се иска да вярвам, към тези достижения и че се респектира така, както и българската публика, която стоеше притихнала в салона като пред тайнство.

- Не мога да не Ви питам и за прословутата реформа, постоянно се носят някакви слухове, нещо уж става...
- Между напрежението, стреса и слуховете и аз не знам точно какво става. Но моето мнение е, че точно по време на криза реформа не трябва да се прави. Това, което трябва да бъде свършено, за да излезе държавата от кризата, засяга всички, които работят и живеят в страната. Но да правиш стойностна театрална реформа в момент на криза мисля, че не е разумно. Прекалено много сме обременени с тягостната ситуация и сегашното положение на театрите и актьорите, за да се премине към по-радикални действия, за да можеш да изработиш критерии, за да можеш да разделиш финансирането по достойнство и по заслуги на творците. Да вдигнеш от легло един неоздравял човек и да му кажеш, че е здрав – това не е работа.

- Смятате ли, че има нужда от промяна въобще?
- Аз съм за радикални реформи и те много отдавна трябваше да се случат. Имаме модели, видове структури, не може да има само репертоарен театър с толкова големи щатове. Трябва да има ъзможност групи от свободни творци, които да имат статут, да работят по приемни сцени, да има проектно финансиране в министерството или в национален фонд „Култура“, тоест по-голяма свобода на възможностите. А сега учиш, завършваш и чакаш да те поискат, влизаш в репертоарен театър и това се повтаря, повтаря, повтаря, повтаря... Всичко е много забавено, много се забавиха реформите, 20 години са страшно много време.

- Вие сте била депутат преди 10 ноември...
- Да, от пловдивския избирателен район.

- Как гледате на настоящите депутати?
- Не ги гледам, защото се дразня.

- И все пак нищо ли не се е променило към по-добро?
- Не знам доколко миналото би помогнало на настоящето. Тъй като настоящето прекалено много се извинява с миналото. Това не е позитивно, то говори повече за незнание какво да направиш и търсиш причините извън теб, извън времето дори, и се връщаш назад. Новото време иска нови идеи, нови начини на действие и на работа. Не става само с говорене за това, че другите са виновни. Особено когато поемеш властта, трябва да знаеш какво искаш да правиш и да го правиш колкото може по-добре. Позитивната енергия е в това нещата да се случват въпреки завареното положение и това е, което може да ни приобщи.

- Как преодоляхте трудностите тази година, по нищо не личи, че сме в тежка криза?
- С много усилия... Имахме затруднения, но имаме за съорганизатори Министерството на културата, колкото и то да е затруднено, варненската и столичната общини... Става с търсенето на партньори, не само в България, но и в чужбина. Тазгодишното издание на фестивала става благодарение на един нов партньор, който имаме, това е американската фондация „Америка за България“, на „Арт офис“ също.

- Това е хубаво, но ще има ли някога и трупа от Америка?
- Засега идват мениджъри и гости, идвали са американски студенти, имаше уъркшоп. Ако много ни се иска, може и да се случи. Хубаво е да се отваряме към света, но всичко е въпрос на поставени цели, на съзнание, че колкото и да е труден пътят, трябва да се извърви. А за да се интересуват хората от нас сега, това е защото са оценили достойнствата на българския театър.

- Към момента има ли някакъв интерес към български постановки?
- Още не сме минали и половината на фестивала, но категоричен интерес вече има към спектакъла „Гълъбът“ (Народен театър, б.а.) и снощи „Нордост“ (Младежки театър, б.а.). Тъкмо затова правим и модула „Шоукейс“, витрина, която се прави за програматори, мениджъри и селекционери на чужди фестивали, които са тук. Най-голямата група е тъкмо от Америка и сигурно ще излезе нещо. Те гледат спектаклите и утре се събират на разговор, на конференция. И така, не става бързо, нито изведнъж. Ако се прави бързо и изведнъж, ще бъде инцидентно. Ние, екипът на този фестивал, работим дълготрайно и устойчиво.

- Някакво ново предложение за киното да имате?
- Получих покана да се снимам в „Стъклен дом“, но периодът им за снимки съвпадаше с времетраенето на фестивала тук и затова не стана. Две дини под една мишница не могат да се носят.

Васил Тоновски

Цветана Георгиева Манева е родена на 30 януари 1944 г. в Пловдив в семйството на пловдивския актьор Георги Манев. Сред по-важните й роли в театъра са на Медея, Нора на Ибсен, Гитъл от „Двама на люлката“, Жулиета, Албена на Йовков и др. Филмографията на Цветана Манева включва „Автостоп“, „Басейнът“, „Последната дума“, „Служебно положение ординарец“, както и „Нощем по покривите“, „Ян Бибиян“, „Търси се съпруг за мама“, „Опасен чар“, „Пътят към София“, „Войната на таралежите“, „Дами канят“, „Сватбите на Йоан Асен“, „Мера според мера“ и мн. др. Актрисата е носител на престижни национални и международни награди, сред които орден „Стара планина“ за цялостен принос, награда на Съюза на артистите „Икар“ – за цялостен принос, награда „Златна ракла“ – за най-добра женска роля, награда за цялостно творчество от фестивала „Златната роза“ и мн. др. От 2003 г. е носител на званието Почетен професор на Нов български университет за цялостна творческа и преподавателска дейност в програмите на департамент Театър и за принос към развитието на съвременните обучителни методи в НБУ. Цветана Манева е и артистичен директор на Международния театрален фестивал „Варненско лято“.