Oт днес започваме публикацията на изследването на Димитър Тодоринов, член на Фейсбук-групата на Института за радикален капитализъм "Атлас". Поради важността на темата и професионалния подход на автора то ще бъде разделено на три части. Не пропускайте нито една от тях!

ПС: Не виждаме причини да не наричаме циганите цигани, след като самите те предпочитат това име.

Tемата за циганската престъпност става все по-актуална в България. Не е „политически коректно” да определяш престъпността според етническата й принадлежност, но е неизбежно при условие, че едно малцинство се ползва с колективни права, специални помощи и всякакви други привилегии, за чужда сметка. Жертвите на тази престъпност протягат ръце към държавата с молба за помощ, но пропускат да отбележат, че именно тя е покровителка и създателка на този проблем.

Според статистика на БКП от 1946 г. циганите в България са 170 011 души. Преди Втората световна война повечето от тях са били предимно дребни занаятчии, циркови работници и трупи като са живеели чергарувайки из страната. Те рядко са водели уседнал живот, предпочитали са номадското придвижване от район на район. След 9 септември 1944 г. обаче комунистическите плановици решават да променят коренно начина на живот на циганите, като въвеждат жителство, или иначе казано - крепостничеството, заселвайки ги в различни райони на страната. Създадени са първите гета. Заселването на каракачаните, например, включва около 20 000 семейства от Дунавската равнина, на които е дадена държавна земя (национализирана частна собственост) и кредити за построяването на жилища. В резултат се появяват гета в 160 от общо 237 града и в 3 000 от общо 5 846 села[1]. Това е само един от безбройните примери за фаталните последици от намесата на комунистическата държава в живота ни с цел да планира всенародното щастие.

Откъсването на този народ от естествения му начин на живот и насилственото му “интегриране” в чужда за него среда, го насърчава да прехвърли грижата за собственото си оцеляване и продуктивност в ръцете на държавата. Подобни действия, както добре знаем, приучват само да се иска и ликвидират потребността от производство. Иначе казано “от всекиму според възможностите, на всекиму според потребностите”...

При срива на комунистическия режим през 1989 г. циганите вече бяха етнически хомогенна маса, приучена на мързел и ползваща се с колективни права. Каква по-подходяща група за манипулация за всеки политик, жадуващ за лесни гласове? Няколко кебапчета, по 10 лева на калпак, обещания за по-големи социални помощи, нови жилища, безплатен ток и освобождаване от данъци купуват гласовете на всеки циганин, и осигуряват уютни места в парламента на купувачите.

Умело подбрани и хитро окомплектовани в “интеграционна програма”, привилегиите се превръщат в колективни права, "дарявани" чрез парите на държавата. Но тъй като държавата няма собствени пари, това са парите на данъкоплатците, раздавани щедро за всякаква социално-плановническа дейност. Сега вместо закона от 1954 г., българските прогресивисти ни поднасят: „Десетилетие на ромското включване”, строеж на мезонети с кратка продължителност на живот, квоти за работа, или в най-добрия случай просто си затварят очите пред противозаконното присвояване на цели общински терени. За да е пълна тази прекрасна социална идилия, ако не ти се работи, всеки месец ще бъдеш “компенсиран” с увеличаваща се доза джобни пари.

Тази “ведра” политическа картина бива оформена от три основни групи: лобистите, властимащите и популистите.

Първите са политическите формации като ДРОМ на Илия Илиев, „Евророма” на Цветелин Кънчев или вече позалязлото Гражданско обединение „Рома“ на Тома Томов. Техните политически програми са открито лобистки и пропагандират осигуряване на повече привилегии за техните избиратели – тук общинско проектче, там социална програмка и т.н. Към лобистите се числят и множеството неполитически организации и фондации като „Отворено общество” и Български Хелзински Комитет, занимаващи се главно с това да оплакват тежкото положение на циганите, тяхната бедност, онеправданост и дискриминирания,да пускат жалби до Комисията за защита от дискриминацията и да просят все повече пари от управляващите.

Втората група са властимащите. Това са всички партии, които участват в управлението на страната и пряко се възползват от неграмотността на цигансите-гласоподаватели. Колкото те са по-бедни, по-мързеливи, по-необразовани, толкова по-евтино партиите могат да купят техните гласове. Някои дори включват в предизборните си листи представители на циганския етнос, като депутатката от „Евророма” Миглена Христова, която влезе в сегашния парламент с листата на "Коалиция за България", или Тома Томов от предишните два парламента - пак от същата коалиция. Това са партиите, които увеличават социалните помощи, вдигат минималната работната заплата, насърчавайки по този начин безработицата, закрилят гетата върху общинска собственост, и пр.

Третата група с големи "засуги" за циганската дезинтеграция, са популистите, целящи да оберат вота на недоволните от горните две групи. При тях се наблюдава същият лобизъм, но насочен в обратна посока. Те искат да раздават държавните пари (тези на данъкоплатците) по същия начин като втората група, чрез помощи, майчински, високи пенсии и т.н, но само за българите, а същевременно роптаят срещу лобизма на първите. Така целевата им група се увеличаваяв като към недоволните се прибавят и бедните българи - същата неправда, но с друг адресат. Следвайки елементарната логика, третата група щеше да бъде излишна, ако първата група не лобираше пред втората, създавайки възможност за извличане на политически дивиденти. Общото между тях е, че и трите искат да раздават нашите пари и да "създават пръскат благоденствие", просто посоките са различни .

След като вече сме формулирали първоизточника на проблема с циганската престъпност - държавната намеса, няма нищо по-логично от това да проследим какви мерки трябва да се предприемат за решаването на този проблем.

На първо място, а и понеже бях провокиран да напиша този текст от циганската престъпност, започвам именно с нея. Срещу престъпността има закони, но сегашните закони не дават резултат. Къде, ако не в „Законът”, предсмъртната творба на Фредерик Бастиа [2], трябва да търсим отговора на въпроса: „Кога спира ограбването? "Когато се окаже по-скъпо и по-опасно от труда”, казва той. В тази малка по обем, но огромна по значение книжка, още преди 160 години авторът е дефинирал значението на закона: „Законът е организация на естественото право на законна защита; той заменя силите на отделните хора с колективна сила, за да действа в сферата, където те имат право на действие, за да прави онова, което те имат право да вършат, за да бъде гарант на Личностите, Свободите и Собственостите, за да отстоява Правото на всеки, за да възцари Справедливост за всички”. Изхождайки от тази кратка и ясна формулировка, че законът само и единствено защитава Личността, Свободата и Собствеността на гражданите, трябва да се започне от реформа първо на закона, защото той е префасониран така, че да дава колективни права на някои и възможност на други да искат още и още от общото. Сегашният закон не е закон на Справедливостта, а закон на лобизма, обслужващ политическата клика. Закон на несправедливостта.

Реформата трябва да започне от ограничаването на възможността различни „доброжелатели” и „правозащитници” да осигуряват колективни права и привилегии за която и да било малцинствена група, независимо дали е етническа или социална. Трябва да се гарантира и улесни правото на всеки гражданин да притежава лично оръжие, за да защитава себе си и своята собственост. А практическото прилагане на тези закони трябва да се извърши от преструктурирана съдебна система.

Как практически ще подействат тези мерки? Като начало закриляната досега престъпност, ползваща се с чадъра на колективните права, ще трябва да понесе персонална отговорност за деянията си. В комбинация с възможността всеки гражданин да притежава лично оръжие, за да защити себе си, семейството и собствеността си от посегателства, битовата престъпност също ще намалее[3].

Всеки, осмелил се да посегне на чуждата собственост, рискува да се раздели със свободата или живота си. В това няма нищо расистко или дискриминиращо, защото законът е за всички. Той не облагодетелства, но и не дискриминира никого, и така прави ограбването „по-опасно от труда”.

На второ място идва социалната система и проблемите, произтичащи от нея. По начало ролята й е незаконна и неморална, защото посяга към собствеността на гражданите, вземайки насилствено част от нея чрез данъци, за да ги пренасочи към други. Дори да приемем, че част от хората, лишени временно от доход, през цялото време докато са работили, са заделяли част от доходите си като обезпечение за времето, когато са безработни,този аргумент се обезсили след промените в Закона за социалното подпомагане в началото на тази година, които тихомълком узакониха професията „безработен”. Основен лобист беше Европейският комитет за социални права (поредното оруелско наименование), а поправката, която ще влезе в сила от 01.01.2011г., дава възможност за доживотно социално подпомагане след премахването на ограничението от дванадесет месеца за социални помощи за безработни лица в трудовоспособна възраст. За да ограничи стимулите за практикуване на професията "безработен", Министерството на труда ще включва безработните в курсове за ограмотяване и квалификация. Но:

1. образованието е персонална инвестиция, а отговорността за качеството на нейния живот принадлежи на отделната личност, а не на държавата или на министерството;
2. държавните социални програми за квалификация и преквалификация са доказано неефективни и не свързват търсенето и предлагането на пазара на труда; "квалифицираните" не са по-желани за бизнеса, ако данъкоплатците не финансират допълнителни привилегии;
3. дори да допуснем, че посоченият комитет е в някакъв смисъл прав, обстоятелството, че някой е лишен временно от източник на доход, не предполага, че такъв доход трябва да бъде осигурен завинаги от някой друг. [4]

С подобни мерки се насърчава трайната безработица и се стимулира мързела сред циганското население, като в резултат положението му се утежнява. Както знаем, дупката е бездънна, а парите никога не стигат. Само и единствено когато поемат отговорност за собственото си препитание, циганите ще имат мотивация да се образоват и интегрират.

Неизменно свързани със социалните помощи са и детските надбавки. Ако приемем, че целта на детските надбавки е помощ от държавата, за да могат родителите да се грижат за децата си, няма логика държавата първо да взема част от парите на работещите чрез данъци, а след това да ги раздава на безработните, при това с посредничеството на тежката бюрокрация на социалното подпомагане. Много по-просто и със сигурност по-ефективно би било тези пари да не се отнемат. Така всеки ще преценява според дохода си какви са възможностите му да отглежда поколение, и няма да превръщат децата си в източник на доходи, както правят циганите от години. Според държавна статистика от 1946 г. циганите са 170 011, през 1992 г. са 313 396 или 3,7% от населението. През последното преброяване 1 март 2001 г. циганите са 370 908 души или 4,7%, но техния брой е в пъти по-голям, а разликата идва от самоопределянето на част от циганите като българи и на част от циганите-мюсюлмани като турци. Днес прирастът на циганския етнос е 19,4 на 1000, а нивото на образованост сред циганското население е съответно: 1% добре образовани, 10-тина % средно образовани, 10-15% минимално образовани. Останалите са неграмотни [5].

Не мисля, че е необходима повече статистика, за да се изведе твърдението, че циганите раждат повече деца, от колко могат да отглеждат, и прехвърлят отговорността за тях на държавата (данъкоплатците). Всяко дете им дава гарантиран превод от 35 лв. на месец, като за „самотни майки” сумата е по-голяма, при това в продължение на 18 години! Единствено условие е децата да ходят на училище, информациа за което се получава от учителите, които пък получават заплати и имат работа само ако има „кворум” в класовете им. Въпреки това горните цифри говорят сами по себе си за липсата на каквато и да било ефективност. Към гореописаната картинка прибавяме експлоатацията за просия, миенето на стъкла по светофарите, джебчийство, проституция и т.н.

За да се прекрати правенето на деца като бизнес, просто трябва да се прекратят програмите за детски надбавки. Тогава всеки ще си прави сметката предварително колко деца може да гледа. Ако някой се притеснява за прираста на населението, прекратяването на надбавките може да се комбинира с данъчни облекчения, като така в работещата част от населението остават в повече пари, с които биха могли да отгледат повече деца, вместо да плащат издръжка на някой мързелуващ хрантутник, който живее само на социални помощи и прибира по 5 детски надбавки на месец като самотен родител, а децата му мизерстват, просят или проституират.

Димитър Тодоринов /Atlas-bg.eu

Източници:

[1] - Crowe: History, p.22. Каракачаните - говорещи гръцки език високопланински овчари - трябвало да влязат в селскостопанските кооперативи, където били назначавани за овцевъди. Отчуждаването на последните частни стада овце през 50-те години ликвидира само отчасти традиционния поминък на тези овчари, понеже в областта на “неформалната” икономика те продължавали да обслужват пазара и след това. Министерското постановление за заселване на каракачаните е публикувано в ИПНС No. 25, 26.3.1954 г., стр.2 и предвижда между другото да се предоставят на каракачаните къщи на емигрирали от страната турци. Сравни за политиката на БКП спрямо каракачаните Пимпирева, Ж.: Каракачаните в България, София 1995 г, стр. 9
[2] - Фредерик Бастиа (1801–1850) е ранен капиталистически икономист и френски писател на класическия либерализъм. "Законът" е издаден на български от Издателска къща МаК,София, 2005
[3] - 20/20 with John Stossel from 20th of May 2007 on ABC (TV)
[4] - Части от статията на Красен Станчев - управител на КС 2 ЕООД и председател на управителния съвет на Института за пазарна икономика (ИПИ) и Зорница Славова - икономист в ИПИ, публикувана за първи път във в. Дневник на 7 февруари 2010 г.
[5] - По данни на доц. Михаил Мирчев, научен ръководител на АССА-М (Агенция за социални проучвания и анализи)