Питомците на циониста Джордж Сорос, оглавили двете големи партии у нас, се представиха съвсем оклюмали при откриването на политическия сезон. Нелюбезни на българския народ се чувствали, не щял той вече да ги ихтибари за достойни първенци.

След избора си за партиен началник Надежда Михайлова понечи да пообиколи родината, да се допита до народа, да го прикотка със смирено поведение и риторични въпроси. Срещите само в три области й стигнаха и артисаха, за да си създаде реалистични представи за тежестта на СДС в съзнанието на избирателите. Както онзи ден откровено си призна в Народното събрание, “хората отдавна са престанали да ни слушат… отдавна загубихме правото да бъдем чути”. И обобщи напълно основателно, че кризата в политическата ни система е достигнала точката, в която никой не се вълнувал какво говорят политиците.

Слязъл от моторетката, свалил рокерските премени, Сергей Станишев изглеждаше на парламентарната трибуна още по-омърлушен и от синята надежда. “Тук сме се събрали най-мразените хора на нацията… отношението на хората към политиката и политиците се радикализира до такава степен, че мнозинството от народа е убедено, че политиката и политическата класа са изворът на злото и причина за тяхното нещастие”. Дали от Бузлуджа, дали от втория етаж на “Позитано” 20, но се оказа, че потомственият партиен велможа е съзрял дълбоката пропаст между политиците и народа.

Каква излезе тя? Народът изведнъж престана да бъде тъп, прост, мързелив и единствено виновен за хала си. Политиците вече не са неразбраните и недооценени държавни мъже, които са зарязали домашен уют, доходни професии и високи художествени или научни материи, за да послужат в лишения на тоз неблагодарен народец. Журналистите за всеобщо изумление не са посочени със среден пръст като подкупни драскачи, които злонамерено окарикатуряват т. нар. политическа класа и омаскаряват славните й дела.

Какъв ли незнаен вирус на простодушието е връхлетял тези хора? Какъв ли “серум на истината” са изпили в края на дъждовното лято Михайлова и Станишев, че заговориха критично и в първо лице? За публиката у нас е твърде необичайно партийни лидери да не се бият в гърдите, а опозицията да не украсява себе си чрез оплюване на управляващите. Да не би да са ги подменили след четенето на лекции пред Московското “Отворено общество” през юни?

Не са. Същите са, каквито си ги знаем. Опитват се да хитруват. Да изглеждат нови, хрисими пред Н. В. Избирателя. Да се престорят на смирено готови да чуят думата Му и да изпълнят в повелите Му. СДС, кълне се Михайлова, ще воюва за правото да бъде чут от гражданите и тържествено обещава да им върне държавата.
На свой ред Станишев демонстрира пред народа, че е осъзнал драматизма, с който е зареден настоящият политически сезон. Отказва да признае за ефективна една икономика, при която болните се увеличават, гладуващите мрат, а младите напускат страната, хвърляйки камък зад гърбовете си. Студено е душата му от онази финансова стабилност, при която вилнее масова престъпност и бедността е повсеместна.

Пози, чупки и заиграване с масите. Иначе поне накратко Михайлова и Станишев щяха да посочат поне част от греховете на партиите си, поради които народът заслужено ги е презрял. Щяха да споменат поне по неколцина от своите “големи” управленци, отвратили населението по време на техните правителства. Даже не заекнаха в тези посоки.

Всъщност това поведение на сините и червените ръководства едва ли има разумна алтернатива. Не им е разрешено от г-н Пардю да атакуват това правителство. Нямат и никакъв интерес да го правят. На едни предсрочни избори избирателите ще ги направят жалки пред осъдителните погледи на външния фактор. Остава им да ги отлагат, крепейки едно клатещо се поради свои дефекти правителство.
Как обаче да стане, когато от друга страна им е жизнено потребно да се правят и на опозиция? Като заявят, че поради всенародния хлад към всички политици не очакват да спечелят.

Но иначе по различни начини си консумират достатъчно власт. Величеството не е вчерашен и не ги е отбил от държавната цицка.

ИЛИЯ ИЛИЕВ
В-к “Монитор”, 6 септември 2002