Живописните кавги между тесни и широки социалисти, чутовните и героични сражения срещу бернщайнианството, разгромяването на лявото сектантство, “очистването” от опортюнизма – това са събитийни линии, с които мнозина от българите на по-зряла възраст са имали възможност да се запознаят в читанките по история на БКП. Описанието им винаги е било забавно четиво, допълнително изострено от добавените в нашия случай типично балкански подправки, макар и оставащо, като цяло, във вечно объркания контекст на процесите, определящи лицето на вечно обърканата европейска, а и световна левица.

През последните 15-тина години, поне при един поглед на повърхността, БКП/БСП като че ли бе оставила на заден план междуособните крамоли. Такива, разбира се, нито в един момент не липсваха. Просто не беше допускано те да добиват нездравословно широка публичност. Проблемите бяха решавани вътре, по семейному, ограничаваше се до минимум тяхното изостряне отвъд определена граница, както и възможностите евентуалните им последици или отгласи да достигнат до симпатизантите на левицата и да разколебаят бронираната им “здраво в гърдите” вяра.

През последните дни всичко това внезапно и рязко се промени по (може би) донякъде безпрецедентен за годините на прехода начин. Вестите за остри противопоставяния и скандали, за протести на местни структури срещу диктата на централните, нападките и контраударите между видни представители на социалистическите върхове, между социалисти и техни коалиционни партньори, заваляха като из ведро. Видин, Варна, Добрич, Кърджали, Сливен... изброяването на местата, където прехвърчането на искри в лявото пространство се превърна във всекидневие, може да продължи, но едва ли би имало смисъл от това.

Междувременно атрактивната Татяна Дончева изрази общите подозрения, които редовите, а и не само редовите социалисти, питаят по адрес на вечния коалиционен партньор и набеден билдерберг Николай Камов. Той не й остана длъжен и я определи като архаичен комсомолски фосил, очевидно удобно забравяйки собственото си бурно комсомолско минало. Тя, естествено, не закъсня да отвърне на удара, припомняйки му именно прегрешенията от собствената му безметежно-червена младост, както и меко казано неговата възхитителна непоследователност и нелоялност. Нещата започнаха да стават наистина махленски...

Сергей Станишев заяви, че това не е мечтата на живота му, но – щом историята го иска – ще вземе да стане един министър председател. Вече споменатата Дончева, както и перманентния претендент за едно или друго, а ако може за всичко – Румен Овчаров – дадоха не един или два сигнала за това, че идеята не им се струва много добра. Виден апаратчик напусна партията с гръм и трясък, структури в Сливен бойкотираха решенията на София. Клетият някогашен синдикалист – господин Петков – отчаяно наблюдава случващото се и вероятно е на път да започне да си скубе косите, но е безсилен да предприеме каквото и да било, тъй като вероятността да избоде очи, вместо да изпише вежди, е повече от реална. А обичайните за един предизборен период спорове около съставянето на избирателните листи вече не са просто спорове. Те се превърнаха в поредица от малки сражения, които вероятно тепърва ще се разгарят допълнително, а и ще се увеличават като брой.

Май само Стратега не се е обадил пред последните дни твърдо и безкомпромисно по някой въпрос или срещу някого, но нищо чудно и това скоро да се случи. Горчилката от трогателния му провал в Добрич на миналите парламентарни избори, неговият псевдоменторски нарцисизъм, както и обстоятелството, че е във възрастта на все по-трудната за сдържане старческа бъбривост, най-вероятно ще си кажат думата, при това в обозримо бъдеще.

До съвсем скоро БКП/БСП и нейните повече или по-малко съществени леви сателити можеха спокойно и със злорадо удоволствие да наблюдават странните и не винаги логични процеси, които раздираха българското дясно политическо пространство. Дори бяха в позицията да си позволяват ехидно “добронамерени” коментари по тази тема, очевидно попаднали под влиянието на напълно погрешното впечатление, че са недостижими водачи по популярност и имунизирани срещу всичко, което другите се налагаше да преболедуват. Цената на тази глупава заблуда може утре да се окаже доста висока.

Тъкмо днес, когато – мъчително, наистина, – нещата в дясно започват да се уталожват, успокояват и подреждат, когато все по-ясно се очертават взаимоотношенията там и започва да се достига до една здравословна предвидимост, в която дори се забелязват наченки на здрав разум, до неотдавна прекалено самоуверената левица се видя натикана от собствената си непредпазливост в същия врящ и кипящ казан, от който десницата вече се измъква. Доста непредпазливо, доста лекомислено и много незряло от нейна страна.

Всъщност, както вече беше споменато, всичко, което днес се случва и разтърсва БСП/БКП и нейните коалиционни партньори, има своите дълбоки корени. То се напластяваше и утаяваше с безжалостна непрекъснатост и бе въпрос на време, кога напрежението ще стане непоносимо и ще избие в някаква посока. Ще дам само един сравнително пресен пример... за един само от източниците на тези вражди и недоверие – съвсем наскоро част от другарите се сблъскаха с болезнената истина, че друга част не са постъпили особено “по другарски” и не са споделили с тях сладката възможност за облажване с петрола на Саддам. Такива неща трудно се прощават.

Всичко това, струва ми се, е доста показателно. В началото споменах за боричканията между тесни и широки, за натирването на опортюнистите и за други моменти от историята на българската левица. Все пак, струва си да се отбележи, че макар и неизчистени напълно от междуличностни напрежения, това са били процеси на идеологически противопоставяния. Спорело се е, казано простичко, как да се води борбата с “класовия враг” и удачна ли е изобщо употребата на подобен военизиран термин като “класов враг”.

Днес борбата, разбира се, е за кокала. Кой къде да попадне в листата. Кой какви гаранции да получи. Кой коалиционен субект с каква тежест ще разполага и до какви ресурси ще бъде допуснат. Кой ще излезе на по-преден план и кой ще бъде изтикан назад... Те не спорят по повод безумните и неизпълними предизборни обещания, с които не спират да ни заливат. Не се карат заради програми, платформи и концепции. Всичко това е забравено, за да се освободи място за битка между абсолютно егоистични интереси – групови и персонални, за сблъсък между амбиции, които нямат нищо общо нито с бъдещето на България, нито с търсенето на подходящото място за левицата в изграждането на това бъдеще.

За да се случи това бяха необходими три фактора:

- Наличието на отдавна и изкуствено туширани вражди и недоверия.
- Наличието на аромат на достижима власт във въздуха.
- Наличието на недостатъчно авторитетен национален лидер на БКП/БСП, който да е в състояние да удържа процесите, като тук се направи уговорката, че за мнозина в тази партия понятието “авторитетен” се размива до “авторитарен”.

И трите фактора днес съществуват. Резултатите, естествено, не закъсняха.

Жоро Георгиев