Отнасям се с разбиране, макар и не с толерантност към хората, които са били вербовани като агенти на ДС и са били принудени да сътрудничат на бившите комунистически служби. Причината е, че не мога да бъда морален съдник за постъпките им в една система, способна бързо да смачка отделния човек. Особена и вярвам справедлива непоносимост имам обаче към агентите на политическата полиция (Шесто управление на ДС, което се е занимавало с борба срещу идеологическата диверсия). Затова и мястото ми в дебатите “за” или “против” присъствието на публични (тоест държавни) позиции на бившите агенти на ДС е ясно. Смятам, че след като държавата е инвестирала в интелектуалния им капацитет и им е дала “специфични умения” е важно обществото ни днес да даде шанс на тези хора да се реализират в частния сектор. Какво да правим обаче със свещениците?

Доносници пред олтара

Справедливото оповестяване на досиетата на митрополитите на Българската православна църква (БПЦ), на католическите свещеници и мюсюлманските духовници обаче е коренно различен случай. То е важно и правилно, защото хората в България имат право да знаят на кого са се изповядвали. За съжаление истината отваря огромни морални и психологически проблеми пред българската нация. За тези проблеми са изключително и изцяло отговорни хората, които ръководят БПЦ.

Един от тях е много стряскащ. Вместо да направи българските църкви убежища за душите на притиснатите от комунистическия режим християни, православният клир ги е превърнал, поне формално, инструмент за налагане на комунистическия режим. Така е било в България! А е можело да бъде иначе. Като в Полша, където комунистическият режим е бил не по-малко жесток, но където църквата винаги е била защитник на хората. Именно тя се пръвръща в съхранител на гражданското съзнание, пазител на идеите за свобода и на надеждите на поляците, че има друг свят ръководен от морални предписания и закони, различни от тези на съветския комунизъм.

В България принадлежността на мнозина български духовници към политическата полиция на ДС ги е трансформирала от “божии служители” в “машини за подслушване” и в “духовни предатели” на вярващите българи. Така е поне формално, на хартия.

Друг, също значим проблем, който българското общество е добре да осъзнае, е че декомунизацията и независимостта на днешна България от миналото бе започната формално, но никога не е била завършвана. Тя се е случи частично през последните 20 години. Днес в обществото ни доминира икономически и политически елит, зависим от хора и властови центрове изградени по времето на комунистическия режим. Това е видимо във всеки сектор – в сигурността, във финансовата система, в дипломацията, в медиите и т.н.

Когато обаче става въпрос за свещениците, които би трябвало да са пазители на вярата и душите на хората от изкушенията и “покварата” на физическия свят, принадлежността им към политическата полиция на Държавна сигурност е особено болезнена. Тя създава усещане на поквара и чувство за безнадеждност. Очевидно, че четири български поколения израстли под ботуша на комунистическия режим не са имали убежище дори в църквите. Причината е, че хората призвани да пазят духовната им свобода са я продавали евтино на ДС, за да осугирят собственото си безмислено съществуване.

Нека никой не се чуди, защо Полша, Унгария и Чехия са неразделна част от Западния свят, а България е страна чието най-голямо постижение в модерната история е промъкването й в ЕС.

Успехите ни в последните 20 години са важни и са изцяло функция на волята на обществото ни за промяна на политическото и социално наследство на комунистическия режим. В много случаи свещениците ни, които би трябвало да ни дават морална подкрепа за промяна са обслужвали статуквото. Днес знаем, че в процеса на промяна сме били сами, лишени от подкрепата на “божиите случители”.

Днес знаем, че ако като общество волята ни за промяна отслабне и ако оставим личните ни успехи да ни заблудят, че имаме истинска свобода и истински избор, добре познатите ни ориенталска леност, всепоглъщаща корупция и съветски тип безотговорност към бъдещото ще ни обгърнат отново. Лошата новина е, че в борбата ни да си извоюваме добро бъдеще като нация, духовниците от БПЦ не са наш съюзник. Добрата новина е, че сега знаем ясно на чия страна са те.
Димитър Аврамов /avramov.com