Ако направим един експеримент - върнем се назад към прогнозите, които даваха социолози и политически наблюдатели за царското завръщане и управление, и ги сравним със сегашното състояние, - ще изпитаме странно усещане: драматичните прогнози се провалиха, както и прекомерните очаквания.
Няма нито реставрация, нито революция, нито абдикация.
Нито драма, нито основания за кой знае какъв оптимизъм. Народът не изгони царя в Мадрид, но и не го оцени по "достойнство". Спадане на доверието и нежелание за предсрочни избори. Избухнала и несъстояла се надежда, която прерасна не в гняв, а в безразличие.
Оценките са предпазливи, нееднозначни, каквото е впрочем и управлението му.

Уют, формиран от дефицита на алтернативност и от геополитическите рамки, в които се движи България.
Царят не унищожи партиите, но ги обезсили и по своему се вписа в тях. Взаимно свикване, адаптиране, еволюция. Формиране на нов тип коалиции на прагматични интереси, поделяне на територии на влияние, раздаване на парчета от "баницата", взаимни отстъпки, "толерантност", отказ от политически битки.

Той не постигна чудо, но се усеща икономическо оживление. Движение по инерцията на започналия цикъл на съживяване. Продължение без радикални мерки. Изчакване и приспособяване. Продължаване на предишното статукво, но в нови форми. Нещата му се случваха, без да може да им се противопостави.

Така беше в началото на войната в Ирак. Така беше в делото срещу медиците в Либия. Така беше и с българските заложници в Ирак. Управление на "ръба", при което опозицията не може да си позволи лукса, пък и няма потенциала да го дестабилизира, а той се възползва от заварената стабилност.
Сега царят прилича не на Дон Кихот, а на Макиавели.

Управлението е едно - царят друго. В различните си ипостаси - и на премиер, и на партиен лидер, царят се опитва да запази надпартийния си неполитически образ. Но през цялото време той си остана повече цар, отколкото премиер. С неохота създаде партия, позволявайки тя да бъде наречена с името му, събирайки една подчинена нему партийно-парламентарна клиентела. И по такъв начин усили задкулисните битки за влияние вътре в нея. Кротък едноличен режим, поддържан от зависими клиентели, от които той сам е зависим. Дори и да се откаже, както заяви, неговата партия да носи името му, тя ще бъде негов образ и подобие.
Има някаква странна реабилитация на вождове, еднолична власт, някакво завръщане, може би дори пасващо на масовите настроения - дядото, бащата, Тодор Живков. Особена, не буквална реставрация на една мека еднолична власт,
вписана в институциите, играеща външно по правилата, но изпразваща ги от съдържание.

Република, в която той се опитва да играе ролята на "цар".
Дори да не е дошъл с това намерение, дори да е нямал такъв план, неговият нюх, неговият ген го насочи в тази посока.

Излизайки пред прожекторите, г-н Сакскобургготски оставаше недостъпен, непроницаем, пестелив на думи. Квазицар, който търпи, макар и с досада, хвалебствията, интригите, зле прикритите интереси на своите избраници. Двойна и тройна игра. Употреба на политическите партньори.

Големият проблем на Симеон е, че въпреки своите обещания той няма проект, няма политическа философия, няма идеология, няма хоризонт. Той не промени социалния и икономическия модел на българския преход. Дори не смени политическия модел, а само го обезсили.
Неговият проблем, както можеше да се очаква, бе прекалената му гъвкавост към българските условия.

Което в известен смисъл е за добро, но ерозира собствената му роля.
Каква ще е тя, след като вече той не държи контролния пакет акции? И след като ще разчита най-вероятно на новите победители, които от своя страна едва ли ще могат да управляват без него? Неговият шанс е, че никой няма самостоятелно да държи ключа към следващото управление. Самонадеяно е да се правят сметки за следващ мандат, основан на подобно предчувствие.
Андрей Бунжулов
в-к ”Сега”, 24 юли 2004г.