Решението на т.нар. Шести църковно-народен събор съборът да престане да бъде народен, а да се нарича само църковен надхвърли всякакви очаквания. Оказва се, че народът, недуховните лица, участници в събора, които са повече от 60 % в сегашния му състав, гласуваха срещу себе си. Дали чистият рилски въздух, или чистата манастирска вода са повлияли на това решение, или желанието на епископата да бъде безконтролен шеф на църковния живот е било непреодолимо от страна на участниците в събора, не знам.

Видно е само, че идеалите на българското Възраждане за пряко участие на народа в църковната управа днес нямат никакво значение и са потъпкани от амбициите на висшия църковен клир да има цялата власт в църквата. Нека напомним, че Първият църковно-народен събор, свикан в Цариград на 23.02.1871 г., имаше в състава си 39 миряни (представители на вярващия народ) и само 11 духовни лица. Приетият от този събор устав на църквата, подписан на 14 май същата година, определи, че съборът ще се нарича Църковно-народен и ще се свиква на 4 години.

С лека ръка сегашните участници в Църковно-народния събор, като зачеркнаха определението народен погазиха основен принцип в управлението на Българската православна църква, заложен още от времето на борбите за църковна независимост, в които борби именно народът беше основен фактор.

Успехът на борбата за църковна независимост не беше резултат от участието само на няколкото български владици и духовници в нея. Не. Той беше дело, извоювано от целия ни народ, който посмя да се изправи срещу фанариотската патриаршия и да подкрепи, въпреки византийските канони, низвергнатите и отлъчени от Фенер български духовници, които застанаха начело на църквата ни. Голям кураж се искаше тогава от тия хора, от този народ, на когото гръцките попове внушаваха, че всичко, извършено от българския клир като низвергнат и отлъчен, е „безсвещено”. Че олтарът на Българската църква е „сборище на самозванци”. Какво щяха да направят нашите духовници тогава, ако народът не ги подкрепи като остана при тях и не отиде при фанариотите на Вселенската патриаршия? Така записаното тогава в устава на Екзархията, че съборът е църковно-народен, е всъщност признание за извоюваната чрез усилията и с жертвите на народа църковна независимост.

Думата народен не е само израз на признателност, но и даване на категорично право на вярващия народ да участва в църковното управление. Това очевидно някои днес не желаят. Защото народът ще им пречи да направят от църквата собствено търговско предприятие с фирми за производство и търговия, фондации и пр. – уж за църковна дейност, сиреч за вярващия народ, но скрита от него поради лишаване на самия народ от участие в църковното управление. Целта е прозрачна. Големите материални ресурси на БПЦ да станат фактическо притежание на малка група духовници и кръговете около тях.

Промяната на статута на управление на Българската православна църква не е маловажно не. Затова много институции днес трябва да носят отговорност за проявената безотговорност чрез внасяне на тази промяна в устава. Тя променя характера на църквата ни, която досега се считаше за народна. Връща я във времето на Византия, когато църквата беше слугиня на държавната власт и на политическите и икономическите интереси на управляващата вихрушка.

Вижда се какъв прогрес има в църквата днес. И как може в един ден няколко десетки души, затворени в един манастир, без допускане на журналисти (значи тайно от цялото общество) да гласува уж от името на църковния народ такова противонародно решение.
Думата народен е свързана с нашата история и паралелите с други църкви и народи са напълно излишни. Защото тия църкви и народи имат друга, своя история. И тук ли забравяме, че сме българи, та търсим оправдание за антинародни решения в други страни и народи? Време е дирекцията по вероизповеданията, президентството да реагират на такова нагло погазване на възрожденските ни традиции и идеали.

Щом съборът на българската църква не е народен, тогава и църквата не е на народа. Тогава вече е логично някой да предложи да не се нарича и българска. Промяната на устава е сериозно нещо и не може да бъде извършвано на тъмно, срещу интересите на църковния народ. Ами нали навсякъде в издадената от Синода св. Златоустова литургия за ползване на вярващите пред съответните текстове пише: „свещеникът” и съответно „народът”. Излиза, че някои искат да зачеркнат народа, желаят свещеникът да остане сам в литургията, а литургията означава свещена служба. Това ли е идеалът за мисия на някои съвременни духовници? Тогава за кого ще правят предприятия и фондации и за кого ще вършат търговия, тия същите? Докога народът ни ще търпи това? Или не сме потомци на ония, които записаха напук на гръцките фанариоти, че църквата ни ще се управлява от събор, който ще е не само църковен, но и народен?
Ставр. ик. Л. ПОПОВ