Доктрината за божествеността на Христос е централната християнска доктрина, тя е като шперц, който отключва всички останали. Християните не са схванали и изпитали всяко нещо, на което Христос учи посредством Библията и Църквата, а се доверяват за тях на Христос. Защото, ако Христос е Бог, може да му се вярва за всичко, което казва, дори и за неща като възхваляването на страданието и бедността, забраната на развода, за това, че упълномощава църквата да обучава и да опростява грехове от негово име, предупрежденията за ада (доста чести и доста сериозни), институционализирането на скандалното тайнство да ядем от плътта му – често забравяме колко крайни идеи проповядва той!

Когато първите християнски апологети започват да обясняват своята вяра на неверниците, доктрината за божествеността на Христос естествено бива атакувана, защото е толкова невероятна за езичниците, колкото е скандална за юдеите. Това че един човек, който е бил роден от женска утроба и е умрял на кръста, човек, който се уморява, огладнява, ядосва се, разстройва се и плаче на гроба на приятеля си, това че този човек с кал под ноктите би трябвало да е Бог, е чисто и просто най-удивителната, невероятна, налудничава идея, влизала в човешкия ум през цялата човешка история.

Доводът, с който ранните апологети защитават тази очевидно незащитима доктрина, се е превърнал в класика. К. С. Люис го използва често, например в Mere Christianity, книгата, която убеди Чък Колсън (и хиляди други). Аз например отделих половин книга (Between Heaven and Hell) само за този довод. Това е най-важният довод в Християнската апологетика, защото ако неверникът приеме заключението на този довод (че Христос е божествен), тогава и всичко останало във Вярата е доказуемо - не само интелектуално (учението на Христос би следвало да е истина), но също така и в личен аспект (ако Христос е Бог, тогава е и твоят абсолютен Господар и Спасител).

Този довод, както всички ефективни доводи, е изключително прост – Христос е бил или Бог, или лош човек.

Неверниците почти винаги казват, че е бил добър човек, а не лош, че е бил велик нравствен учител, мъдрец, философ, моралист и пророк, не престъпник и не човек, който заслужава да бъде разпнат. Но всъщност не е възможно да е бил добър човек според елементарната логика и здравия разум. Защото той е твърдял, че е Бог. Той казва „преди Авраам да е бил, Аз съм” и по този начин произнася непроизносимото от който и да е евреин – собственото име на Бог, казано от самия Него на Мойсей при горящата къпина. Исус иска всички да вярват, че той е Бог. Той иска хората да го боготворят. Той твърди, че опрощава греховете на всички срещу всички. (Кой може да стори това освен Бог, Единия, срещу когото са обърнати всички грехове?)

Какво бихме си помислили за човек, който тръгне да твърди подобни неща днес? Не и че е добър човек и мъдрец. Има две възможности – или казва истината, или не; ако казва истината, той е Бог и случаят е приключен. Трябва да му вярваме и да го боготворим. Ако не казва истината, тогава не е Бог, а обикновен човек. Но обикновен човек, който иска да го почиташ като Бог, не е добър човек. В действителност той е много лош човек, морално и интелектуално. Ако знае, че не е Бог, тогава е морално лош, лъжец, който нарочно се опитва да те въвлече в богохулство. Ако не знае, че не е Бог, ако искрено вярва, че е Бог, тогава е интелектуално лош, тоест луд.

Мерило за твоята лудост е размерът на пропастта между това, което мислиш, че си и онова, което действително си. Ако мисля, че съм най-великият философ на Америка, аз съм просто арогантен глупак; ако мисля, че съм Наполеон, вероятно вече не съм с всичкия си; ако мисля, че съм пеперуда, тотално съм загубил връзка с разума. Но ако се мисля за Бог, аз съм дори по-луд от това, защото пропастта между нещо крайно и безкрайния Бог е дори по-голяма, отколкото между две крайни неща, пък били те човек и пеперуда.

Джош МакДауъл обобщава довода просто и запомнящо се в трилемата „Бог, лъжец или лунатик?”. Това са единствените опции. Добре, тогава защо не е лъжец или лунатик? Но почти никой, който е чел Евангелията, не може сериозно да допусне тази възможност. Обиграността, вещината, човешката мъдрост, привлекателността на Исус извират от Евангелията с неизбежна сила за всеки освен за най-закостенелите и предубедени читатели. Сравнете Исус с лъжци като Сан Мьонг Мун или луди като умиращия Ницше. Исус има в изобилие точно тези три качества, които при лъжците и лунатиците видимо отсъстват: 1. Практичната му мъдрост, способността да чете в човешките сърца, да разбира хората и истинския, безгласен въпрос зад думите им, способността му да лекува духа на хората, както и телата им. 2. Дълбоката му и побеждаваща любов, страстното му състрадание, способността му да привлича хората и да ги кара да се чувстват у дома си и получили прошка, неговия авторитет „не като по книга”; и преди всичко: 3. Способността му да удивлява, неговата непредвидимост, неговата креативност. Лъжците и лудите са толкова скучни и предвидими! Никой, който познава Евангелията и човешките същества едновременно, не би обмислял сериозно възможността Исус да е лъжец или луд, да е лош човек.

Не, неверникът почти винаги вярва, че Исус е добър човек, пророк, мъдрец. Добре тогава, ако е бил мъдрец, можете да му се доверите и да вярвате на жизненоважните неща, които казва. А същината на това, което казва е, че е божественият Спасител на света и че трябва да дойдете при него за спасение. Ако е мъдрец, трябва да приемете жизненоважното му учение за вярно. Ако учението му е погрешно, тогава той не е мъдрец.

Силата на този довод не е в това, че е просто логически довод за определени понятия; той е за Исус. Той приканва хората да прочетат Евангелията и да опознаят този човек. Предпоставката за този довод е характерът на Исус, човешката природа на Исус. Доводът е стъпил здраво на земята. Но те отвежда до Рая, като стълбата на Яков. Всяка брънка е последователна и здраво хваната за другите. Доводът е логически непробиваем, просто няма слабо място.

Тогава какво казват хората, когато се изправят срещу аргумента? Често те просто признават предразсъдъка си: „О, просто не мога повярвам на нещо такова!” (Но ако е доказано, че е истина, трябва да повярваш ако наистина търсиш истината!)

Понякога, те просто си тръгват, като много от съвременниците на Исус, чудейки се и тръскайки глава замислено. Това вероятно е най-добрият резултат, на който можеш да се надяваш. Земята е размекната и разорана. Семето е посято. Бог ще даде плоденето.

Но ако разбират от модерна теология, те имат един от двата маршрута за бягство, теологията има такъв маршрут, здравият разум – не. Здравият разум лесно се конвертира. Теолозите, сега както и тогава, са най-трудни за конвертиране.

Първият маршрут за бягство е атаката на учените по Писанията върху историческата достоверност на Евангелията. Може би Исус никога не е претендирал за божественост. Може би всички притеснителни пасажи са изобретени от ранната Църква (да кажем „Християнско общество” – звучи по-мило)

В такъв случай, кой изобретява традиционното Християнство, ако не Христос? Лъжа, също като истина, трябва да произлиза отнякъде. Петър? Дванайсетте? Следващото поколение? Какъв е мотивът на този, който първи изобретява мита (евфемизъм за лъжа)? Каква сметка имат те от тази изпипана, богохулствена измама? Защото трябва да е било нарочна лъжа, не чистосърдечна заблуда. Никой евреин не бърка Създател със създание, Бог с човек. И никой не бърка мъртво тяло с възкръснало, живо тяло.

Ето какво получават от измамата. Техните приятели и семейства ги презират. Техният социален статут, притежания и политически привилегии са им отнети едновременно от евреите и от римляните. Те са гонени, затваряни, бити с камшик, измъчвани, заточвани, разпвани, изяждани от лъвовете и рязани на парчета от гладиаторите. Та значи някакви глупави евреи измислили цялата изпипана, невероятна лъжа за Християнството без абсолютно никаква причина, и милиони неверници й повярвали, посветили й живота си и умрели за нея – без никаква причина. Било е просто фантастичен номер, измама. Да, действително има измама, но виновниците са теолозите на 20-ти век, не авторите на Евангелията.

Вторият маршрут за бягство (забележете с каква готовност се опитваме да се изсулим от ръцете на Бог подобно на намазнено прасе) е да ориентализираме Исус, да го интерпретираме не като уникалния Богочовек, а като един от многото мистици или адепти, които са осъществили собствената си вътрешна святост подобно на хиндуистки монах. Тази теория отпуска захапката от твърдението за божествеността му, защото той просто осъзнава, че всеки е божествен. Проблемът с тази теория е, че просто Исус не е хиндуист, а евреин! Когато казва „Бог”, нито той, нито слушателите му имат предвид Брахман, неперсоналното, пантеистично, иманентно цяло; те имат предвид Яхве, персонализираният, теистичният, трансцеденталният Създател. Напълно неисторическо е да се вижда Исус като мистик, еврейски гуру. Той проповядва молитви, не медитация. Неговият Бог е личност, не безформено желе. Той казва, че той е Бог, не че всички останали са Бог. Той учи на грях и прошка както никой гуру. Той не говори нищо за „Илюзията” за индивидуалност, както говорят мистиците.

Атакувайте всяко от тези увъртания – Исус като добър човек, Исус като лунатик, Исус като лъжец, Исус като човек, който никога не е твърдял, че е божествен, Исус като мистик – разкарайте всички тези полета, и ще остане само едно поле, на което да се премести царят на неверника. А на това поле го очаква мат. И то радостен. Целият довод всъщност е покана за бракосъчетание.
Питър Крафт/glasove.com


* Текстът е част от глава осма на книгата „Божествеността на Христос” от Питър Крифт

Питър Крифт, доктор, е професор по философия в колежа в Бостън. Той е възпитаник на Calvin College (1959 г.) и Университета Фордам (магистър, 1961 г., доктор, 1965 г.). Преподава в Университета Виланова от 1962 до 1965 г. и в колежа в Бостън от 1965 г. до днес.

Той е автор на редица книги (над четиридесет), включително: C.S. Lewis for the Third Millennium, Fundamentals of the Faith, Catholic Christianity, Back to Virtue, and Three Approaches to Abortion.