Преди години, когато подигравателно подпитвах родната си баба защо упорства така втренчено и неотстъпно да следи хилядите епизоди на десетките сапунени сериали по различните телевизии, баба ми, лека й пръст и Бог да я прости, ми отговаряше, че това, което се случва на екрана, е същото като онова, което се случва в живота.

Аз, наивникът, намирах в този отговор допълнителни аргументи да й се подигравам.

Колко съм бил загубен! До каква степен съм бил дезориентиран!! Какви нечувани висоти е покорявала моята фриволно самодоволна повърхностност!!!

Баба ми, разбира се, тогава е била права, както и в много други случаи.

Погледнете например вихрещия се пред очите ни сапунен сериал “Ловец срещу генерал-лейтенант”, известен още като “Президент срещу пожарникар” и разпространяван в определени пазарни ниши още като “Гоцето срещу Бойко”, макар че някои зевзеци започнаха да го наричат “Боклук боклуку око вади”.

Фабулата е повече от вълнуваща. Тя грабва вниманието, оставя те без дъх, кара те да очакваш с нетърпение всяка следваща серия.

Ето едно резюме, започващо от момента, в който единият от двамата главни герои си организира собствена партия.

“От тук нататък за президента ще говоря само аз!”, отсича (с решителност, пред която и монополизиралият в един момент комуникацията с Тангра хан Аспарух би се свил плахо в ъгъла) новият лидер на новата партия Бойко Борисов, посред учредителното събрание на формацията си. С което недвусмислено намеква, че за съпартийците му държавният глава трябва да бъде своего рода свещена крава, поставена встрани от общото хищническо настроение.

Последва поредица от ответни реверанси от страна на президента, който все още не се е превърнал в растение, оглеждащо се в езеро, само по причината, че от време на време му се налага да се размърда и да отиде на лов. Някои от тези реверанси бяха изпълнени виртуозно от самия Първанов, други – чрез веселата му дружинка от питомни историци и други колективни интелектуалци.

Разбира се, небето не бе непрекъснато безоблачно. Иначе трудно щяха да задържат вниманието на драгия зрител, а покойната ми баба, например, би сметнала сериала за твърде предвидим и би започнала да го следи някак невнимателно, през пръсти.

Имаше една-две размени на остроумни реплики, свързани с лековати и шегаджийски обвинения в популизъм, с агентурно минало, с ловни излети, с други събития, формиращи онова, което в бранша се нарича “злобата на деня”, а в публичното ни пространство публичните ни личности обичат да зоват “истински дневен ред на обществото”.

Но, както е широко известно, малките скандали укрепват всяка стойностна връзка. А двамата се обичаха… , Господи, прости ми че използвам всуе Твоето име, колко се обичаха!!! Беше милно и зареждащо с позитивна енергия просто да постоиш за минута без дъх… и да ги погледаш. Бяха като гургулици, гукащи си на ушенце, като верни до смърт, а и след смъртта лебеди, преплели изящните си шии.

Почти бяхме готови за финалния надпис “И ЗАЖИВЯХА ЩАСТЛИВО ЗАЕДНО”, когато – ето го и обратът в сценария – изведнъж настъпи криза.

Една невинна забележка на пожарникаря, че и червеното правителство, и нявгашният сътрудник на червените тайни служби… са се провалили в решаването на проблема къде да бъдат ситуирани отпадъците, произведени и произвеждани от столичани, предизвика онова, което гениалният Кисинджър наричаше ефект на доминото.

Първанов се почувства наранен от човек, когото е смятал за истински интимен политически приятел. Дори и някой да се е опитал да го убеди, че генерал-лейтенантът всъщност не е мислил това, което е казал, било е късно.

Аз съм абсолютно невинен, възкликна той, попаднал изцяло в плен на справедливия си гняв.

Тук сме длъжни, като безпристрастни наблюдатели, да го подкрепим. Няма начин да е виновен, при условие, че когато не гледа отражението си в езерото, отива на лов, а когато нито гледа отражението си в езерото, нито отстрелва дивеч или хищници, е зает или да пуска мухите на интелектуалци-титани от ранга на Гранитски, или да обвинява далеч по-авторитетни от самия него институции, като BBC например, че провеждат целенасочена и злонамерена антибългарска кампания.

Нещо повече, добре запаметил теорията, че нападението е най-добрата защита, държавният глава тутакси призова прокуратурата да провери кой има интерес от дългогодишното нерешаване на проблема със софийската смет.

Тук обаче Бойко се олюлява като “люта ранена в сърцето пантера”.

Какво стана, пита той. Нима забрави какво имахме заедно? Как се обичахме, как всеки познаваше следващата реплика на другия… Как се разбирахме от поглед само… дори? Как разигравахме антуражите си ту да се любят неистово пред очите на населението, ту да флиртуват игриво, ту временно да се цупят, само за да се усмихнат след малко отново един на друг?

В подобна ужасяваща и караща косите да настръхват ситуация навремето интелектуалецът Васисуалий Лоханкин обясни на съпругата си Варвара, че е вълчица, че е самка при това. Че при Птибордукова отива тя, защото на похот с него иска да се отдаде.

Както можеше да се очаква, Борисов се задържа именно в тези, вече зададени от класиката рамки, в линията си на поведение и в самобитните си реакции.

Президентът Първанов твърде евтино проигра хубавите отношения, които имахме – промълви той, задавен от мъка и безсилна жал. Но щом е решил да го прави, за да се хареса на премиера Станишев, аз ще преглътна всичко това като стоик от ранга поне на покойния император Марк Аврелий, се четеше по-нататък в сърцераздирателните му коментари.

След което реши да протегне любяща ръка. Нека не преекспонираме този проблем, призова той. Нека не го политизираме допълнително. Нека отново се обичаме или поне… да си останем добри приятели…

Както е известно обаче на всеки, следил изкъсо сапунените сериали, този, който обича повече, прощава. Този, който прощава е “добър”. А на добрите се случват само кофти неща, поне до 3479-а серия.

Вместо да се втурне от единия край на плажа към отворените на другия край на плажа обятия на пожарникаря, агентът Гоце, вече практически обвинен, че е вълчица и самка при това, реши да влезе напълно в новия си образ. Плю на всичкото им красиво общо минало, плю на предложенията му да се обичат пак, или поне да се харесват… и предложи Бойко тутакси да бъде сменен от онзи жребец, кмета на Силистра, който щял да се представя по-добре от него.

Тук пожарникарят, удобно ситуиран на неутрална територия - в страдащия не от купища боклук, а от далеч по-дребните неприятности на непрестанните терористични атаки Ерусалим - вече нямаше избор.

Аз веч’ не ще да промълвя, отрони той там, където единствено синът Божи е изстрадал повече, отколкото собствената му изтерзана от изневери, предателства и други изненади безсмъртна душа.

Разбира се, никой не му повярва. Сапунките са известни с това, че продължават почти безкрайно.

Затова, нека изоставим за момент жанра. Той се намира в идейна криза още от момента, в който се е появил.

Обичам баба си, Бог да я прости, и винаги ще я обичам. Но тя не беше права. Това, което се случва в сапунките, няма нищо общо с онова, което се случва в живота.

Хайде сега да се запитаме заедно: Кой има изгода от тази поредица сърцераздирателни сценки между Борисов и Първанов?

Полза имат и двамата, тъй като изборите се задават на хоризонта.

Борисов се “оказва” въвлечен във вражда с издигнат от левицата президент, което – в неговите очи – го легитимира като действително десен лидер на наистина дясна партия. Открива му се фронт - извън вече обявения, този срещу социалистическото правителство, което обаче – и тук е мъчнотията – беше принудено от обстоятелствата да провежда, макар и с отвращение, десни политически мероприятия. Плюс това се цели високо – напрежението “възниква” между него и прекия му конкурент като индивидуален рейтинг в страната. И да падне в таз’ битка чутовна, и да бие – все ще е на кяр, дори и само заради шумотевицата, която в Европейската народна партия ще погълната наивно като истинска битка между ляво и дясно.

Първанов също печели. Тъкмо преди изборите напомня, че всъщност си остава на първо място ляв, а едва след това - надпартиен. Зер, сблъсква се директно с “титуляра” на “новата десница” в Отечеството. Ако слуховете, че смехотворната му и бълваща подписки “група интелектуалци” е само първа крачка от негов по-мащабен проект за бъдещо политическо присъствие, всичко това само ще му помогне да привлече в необходимия момент онази електорална подкрепа, която горкият Гранитски – ако ще и гълъби от цилиндър да започне да вади – няма с какво да привлече, защото дори и очилата му не са произведени в градчето Обама, Япония, както тези на Сара Пейлън.

И да търгува с тази електорална подкрепа, като я навира в носа на Станишев с внушението, че може да му я хариже, а може и за себе си да я запази.

Как ще завърши тази безвкусна сапунада, носеща непреходния аромат на софийския боклук?

Най-вероятно оперетният дует на Бойко и Гоце няма да постигне целите, с които бе започнат. Най-вероятно пожарникарят действително ще бие на изборите посткомунистите. Най-вероятно Европейската народна партия няма да се поддаде на подготвителните му анонси, че може да му се наложи да управлява заедно с “Атака”, защото няма с кого другиго. Най-вероятно Гоце няма да свари да организира означаваща нещо формация и структура преди изборите.

Той е наистина много некадърен, както и повечето му съветници.

Най-вероятно СДС и ДСБ ще имат повече от сериозни трудности да минат 4-процентната бариера, ако се явят поотделно. Най-вероятно, ако решат да се явят заедно, скандалите помежду им ще започнат още преди самите избори.

Като цяло – полето е чисто и готово да приеме играчите за поредния сезон от старата сапунена опера. Ще има любови и изневери, обещания и предателства. Ще има хитри ходове, вписани в още по-мащабни заговори, които пък накрая ще се оказват кьорфишеци. Ще има салта и метаморфози, ще има голямо мъкнене на много вода от огромно количество кладенци.

И всичкото това ще продължи да го има, докато върховният суверен в тази държава не си припомни обстоятелството, че не е нещо друго, а именно върховен суверен. И не осъзнае, че освен гъделичкащото самочувствието на определени дати усещане, всичкото това означава още и нещо друго – че той, върховният суверен, носи отговорността не само за самия себе си, но и за онези, които идват. За собствените му деца и внуци.
Жоро Георгиев