Продължение...

---

• Губим завоюван авторитет в стратегическото военно партньорство със САЩ. Показваме колебливост, а никой не обича несигурни съюзници. На политическо равнище американците декларират, че решението да изтеглим контингента преди края на четвъртата фаза на войната в Ирак е наш вътрешен проблем. Какво друго да кажат на дипломатически език?
• САЩ ни отпуснаха военна помощ от $15 млн. за приноса ни в Залива. Правителствени източници твърдят, че можем да се разминем с втора компенсационна помощ - близо двойно по-голяма. Причината - преждевременно връщаме войската си.
• Губим опит как се предава власт на граждански структури.
• Няма по-добра школа да научим армията да воюва с терористи от участие в умиротворителни акции като иракската. Не напразно Ген-щабът непрекъснато увеличаваше числеността на командосите от специалните сили в състава на батальона.
Обстановката в пустинята наистина е барутна
Там нищо не се учи на книга. Уменията и знанията се трупат с кръв. Така, както са писани досега бойните устави на войската. С връщането на бойците прекъсваме възможността те да усвояват най-важното изкуство на съвременната война - борбата срещу асиметричните заплахи. Скоро подобен шанс няма да имат.
• Нека не се заблуждаваме, че войниците ни отиват на мисия зад граница, водени от патриотични подбуди. България е бедна държава. Армията й - също.
Повечето от рейнджърите не крият, че отиват в Залива за пари. Защото са си направили сметката да си купят жилище или да подхванат бизнес, след като се уволнят. На второ място поставят желанието да се докажат като професионалисти.
Сред бойците от първия батальон в Ирак имаше доста богат наемник, който караше сърфове за по 9 хил. лева. Той замина, защото гореше от желание да се докаже като командос. „Там е екшън, това е в кръвта ми", казваше снайперистът, охраняващ командира подп. Петко Маринов. За рейнджъра трите хиляди долара на месец бяха джобни пари. Това обаче са единични случаи.
Средностатистическият български платен боец е сиромах човек. Той обича отечеството си, но не служи заради него. Облича униформата, за да се изхрани.
Не трябва да го виним, тъй като политиците ни докараха до дереджето да прозрем постулата на Маркс, че родината е там, където на човек му е добре.
Ако някой се съмнява в подобни разсъждения, да се замисли над факта, защо много войници от първия батальон, които даде най-много жертви, искат пак да ходят на мисия. Та накратко: без нова смяна в Залива лишаваме от сносни
доходи стотици семейства на военни.
В Ирак загинаха 13 рейнджъри. Вечна им памет на момчетата! Но България връща скоропостижно батальона си без отговор на въпросите напразна ли е смъртта им и защо трябва да се изтегляме именно сега, след като рисковите заплахи след Нова година постепенно ще затихват и идва времето да прибираме дивидентите на масата на преговорите.
Съдбата ни изглежда е постоянно да плащаме данък заради късогледа политика.
Трудно ли е да разберем например, че Великобритания бе велика империя и сега е силна държава, защото никога не изневери на принципа си, че няма вечни приятели, а само вечни интереси. А ние, след като не защитаваме интересите си, знаем ли поне кои са ни верните приятели? Дори и да звучи кощунствено, задължително е да признаем, че всичко на този свят се търгува.
Известно е, че армията е инструмент, с който се преследват определени интереси, включително икономически. Жертвите, които тя дава, не правят изключение. Умният държавник никога не забравя това. • Ето защо бойците, загубили живота си в пясъците на иракската пустиня, могат да служат на родината и след смъртта си. Толкова ли е сложно да се проумее това? И ще се излекуваме ли най-сетне от синдрома политиците ни да губят битки, които войската е спечелила?
Евгени Генов
в-к “Труд”, 18 октомври 2005г.