Преди една седмица във в. "Сега" подробно бе описан конфликтът между Варненския и Великопреславски митрополит Кирил и енорийския свещеник отец Любомир Попов. Владиката решил да махне свещеника от храм "Св. Атанасий" и да го премести на друго място заради "обида на архиерея". За втора поредна година отец Попов бил поканен да служи на честването на 171-ата годишнина от рождението на граф Игнатиев при паметника му зад театъра. За разлика от миналата обаче сега на паметника се оказал и митрополит Кирил. Отец Попов му поискал благословия, за да служи, но било видно, че появата му ядосала епископът.
Той решил да го премести, въпреки че на следващия ден както свещеникът, така и организаторите на честването му поискали писмено прошка. Според запознати с отношенията във Варненска митрополия случаят на паметника послужил само като повод за отдавна обмисляното решение на митрополита. Така и не стана
ясно с какво свещеникът е обидил епископа в конкретната ситуация. Реакцията на енориашите обаче прояснява корените на височайшия гняв.

В защита на отец Попов са събрани повече от 3000 подписа. Хората от неговата енория искат той да остане там и да служи, както досега. С Божията помощ и благодарение на неговите усилия храмът "Св. Атанасий" се е превърнал в истински енорийски център, в който има живот и дух. Излишно е да казваме, че подобни места се броят на пръсти в България. Единственият извод от действията на владиката е, че подобни неща не се толерират от висшия клир на БПЦ. Този случай е симптоматичен не само за състоянието на българската църква, но и за българската ситуация въобще. Когато някъде се зароди дори и минимална възможност за нормален и пълнокръвен живот, тя бива стъпквана и унищожавана. Бездарието и унинието са норма. Случаят с отец Попов е много красноречив пример. В същото време той може да се окаже и много добър повод за реакция. В църквата тя винаги е била потушавана с думите за послушание и смиреност. Думи, с които владиците откровено злоупотребяват, прилагайки ги в духа на социалистическата казарма, но не и в духа на християнската отговорност.

Всички членове на църквата са отговорни за нейното състояние. Няма християнско правило, според което епископ може да бъде търпян, щом върши безобразия в паството си. И тук като че ли е скрит най-големият проблем. Как това да стане, без да се стига до разкол. Това е голямо изкушение. Не по малко обаче е и изкушението да се направим, че няма проблем. Или по-точно е да кажем не проблем, а сериозна криза. Самото присъствие на Кирил във висшия клир на БПЦ е явно следствие от тази криза. Владиците не се стреснаха след убийството на свещеник от негов събрат още по-малко ще се стреснат от подписка на енориаши. За това и случаят с отец Попов трябва да се превърне в сериозен и честен разговор за състоянието на църквата. Като начало могат да се изследват делата на митрополит Кирил, известен като един от най-скандалните митрополити в Св. синод.

Добре е фокусът на внимание да бъде обърнат към неговата пастирска и не толкова пастирска дейност. Това е и най-добрата защита от погрешни стъпки. Караниците са излишни. Фактите могат да говорят красноречиво сами по себе си, а и когато се водят конкретни разговори за конкретни неща, ползата винаги е по-голяма. Дейността на владиката Кирил може да послужи за добра основа именно на такава конкретност. До голяма степен днешното състояние на българските клирици се дължи на дългогодишното им пребиваване в уюта на мълчанието. Време е да попаднат малко под светлината на прожекторите. Църквата няма да пострада от това, а и както казахме, всички носим отговорност за нейното състояние. Ще бъде жалко, ако и този случай бъде пропуснат.

Явор Дачков
В-к “Сега”, 6 февруари 2003