Все по-често се сблъсквам, докато чета десетките анализи и коментари в пресата, с твърдението, че след последните парламентарни избори България се е оказала в състояние на политическа криза. Това, струва ми се, не е съвсем правилно. По-скоро бих приел една малко по-различна гледна точка – че резултатите от последните парламентарни избори са плод от политическа криза, появила се и съществувала още преди тяхното провеждане, а не внезапно (и едва ли не от нищото) възникнала след него. Тъкмо тези резултати направиха кризата видна вече дори и за онези, които до този момент предпочитаха да си заравят главата в пясъка.

Че такива хора е имало предостатъчно в нискокачествените среди на така наречената ни “политическа класа” стана очевидно дори и само от обстоятелството, че мнозина в тези среди действително бяха повече или по-малко изненадани от изхода на предизборната надпревара.

Имаше, например, изненадани от ниската активност на избирателите. Тя не успя да бъде стимулирана дори и чрез екстравагантните ходове за повишаването й, които – както стана очевидно – е било най-удачно да бъдат проведени върху музикалния фон на Dire Straits (окаяно положение) и парчето им Money For Nothing (пари за нищо).

Имаше изненадани от успеха на наскоро появилата се “Атака”, имаше “изненадани” от разюзданите прояви на електорален туризъм, от бясното купуване на гласоподаватели и чинното им подреждане в “индиански нишки”. Левицата се оказа изненадана, че не само не се доближи до абсолютното мнозинство, но се видя след изборите много по-отдалечена от него, отколкото предвиждаха повечето социолози или пък самите партийни експерти. В НДСВ се изненадаха, че успяха да надделеят само в два града, като в Пловдив това се случи буквално “на косъм”. А в момента се държат като изненадани, че останалите играчи не кипят от ентусиазъм да оставят лидера на загубилата изборите партия за министър председател.

За парчетата – останки от десницата дори не си струва да се говори. Там от доста време насам битуват в състояние на перманентна изненада, която при това е двупосочна. Ритмично изненадват нас с все по-нови и все по-аткрактивни самоубийствени експерименти, като в същото време се изненадват, че не вникваме в дълбоката мъдрост и изящна стратегия, които си въобразяват, че сме длъжни да откриваме зад ходовете им.

Изненадани, което вече е комично, имаше и от отражението на метода Д’Ондт върху разпределението на мандатите по места. Като че ли този метод е бил едва вчера наложен, тайно и конспиративно, от някого, когото изненаданите дори не познават!

Необяснимо изненадани на моменти изглеждат и някои от смехотворните “джуджета”, направили предварително обречен опит да се доберат до жадуваното парламентарно представителство. Един подобен лидер – господин Данов от “Да живей България!” – дори така мощно се изненада, че се и разсърди, обиди се и заяви, че (щом са му оказали толкова незначителна подкрепа) варненци не го заслужават. По този въпрос нямам никакво намерение да споря с него. Абсолютно е прав. Може да имаме много кусури, всъщност сигурно ги имаме, но чак такива грешници, че да си го заслужим, не сме.

Мътилката е пълна. Затова не е нужно да се дивим, че единствените, които не се държат като изненадани са онези, които се чувстват в стихията си, щом се отвори възможност за лов на риба в мътна вода – ДПС, а сега вече и “Атака”. Двете формации, между другото, тепърва все по-ясно ще усещат, колко изненадващо удобно биха могли да се подхранват взаимно с нови и нови емоционални мотивации за собственото си – иначе антагонистично – съществуване.

Може би всичко изглежда много объркано, но не е в никакъв случай изненадващо. То е напълно естествен резултат от години на тотално дебелоочие. Хедонистичната и алчна самодостатъчност, комбинирана със снизходително отношение към “простосмъртните” избиратели се превърна в основна характерна черта на самообявилите се дори за отделна “класа” доморасли псевдополитици. Ден подир ден, месец подир месец, година подир година те даваха нови и нови доказателства за това, че поставят собственото си благополучие и политическо оцеляване на първо място, а решаването на конкретните проблеми на обществото и хората – на по-задно. И, което е по-лошо, че когато (и ако) все пак се стигне и до решаване на тези въпроси, то по правило се прави некадърно, непълноценно и по начин, който непременно води до необходимостта утре отново да се връщаме към проблема, който – уж – вече сме решили вчера.

---

Продължава тук...