Да вкараме жандармерия в Студентския град, призова наскоро бившият социалист и лидер на БСП, а понастоящем безпартиен (по Конституция), а заедно с това и дълбоко социален (по самооценка) президент Първанов.

Признавам, има нещо чаровно в това да наблюдаваме как човек, излязъл из недрата на бившата Комунистическа партия, спокойно говори за жандармерия и все повече се прочува с ловните си подвизи. Това означава, че той се е откъснал от клишетата на колективната партийна памет – все пак за шумкарите, тези отци-основатели на БКП/БСП, тъкмо “джандарите” и ловните дружинки бяха най-голямото страшилище. Сега остава Първанов да сподели още, че не кусва кашкавал.

Общо взето, след трагичната смърт на убития в Студентския град младеж българските управляващи реагираха по същия абсурден начин, както го сториха след кошмарния пожар във влака София-Кардам или след серията от взривове във военните складове край столицата, например.

Настояха да бъдат наказани виновниците. Обещаха обстоен анализ на причините за случилото се. Втурнаха се да изреждат евентуалните мерки, които ще бъдат предприети, за да не се повтори то в бъдеще. И се захванаха да сноват със загрижени лица, да демонстрират фалшива емпатия, да симулират повишена активност и да се оглеждат за всеки сгоден случай за изкопчване на имиджови дивиденти от покъртителната драма.

Разбира се – всичко това идва пост фактум, като качулка, нахлупена връз главата след като дъждът е отминал.

Не виждаха ли тези, както и всички останали български управляващи преди тях, на какво е заприличал софийският Студентски град? Слепи ли бяха за нахлулите там от години мутризация, чалгизация, простащина и всевъзможни разновидности престъпност? Не си ли даваха сметка, че да се допуска млади хора, тепърва оформящи своите характер, мироглед и поведение да живеят в подобна болестотворна среда… е равносилно на това те всъщност да бъдат поощрявани да се превърнат в част от нея?

Виждали са всичко това, естествено. Както са виждали какво е състоянието на железопътния превоз още преди пожара във влака за Кардам, както са поназнайвали за положението в така наречените социални домове далеч преди да гръмне скандалът “Могилино”. Както са били достатъчно информирани за безстопанствеността и далаверите във военните обекти години преди взривовете в Челопечене да разтърсят София.

При нас обаче трябва първо белята да се случи, преди управляващите да започнат да проявяват загриженост по адрес на причините, довели до нея. Нищо, че тези причини са били отдавна очевидни. Нищо, че през цялото време е било нужно минимално мозъчно усилие (не по-мащабно от онова, необходимо за да събереш 2 и 2), за да осъзнаеш, че самата беля е неизбежна, ако не бъдат взети своевременни мерки.

Междувременно не се прави нищо, за да бъдат решени реалните проблеми пред държавата и обществото и да се предотвратят бъдещите нещастия. Вероятно защото твърде много енергия се отделя от политиците – и управляващите, и тези в опозиция – за да се стъкмяват коалиционни отношения, за да се разпределят сфери на влияние и доходи, за да се разменят взаимни обвинения, за да се обяснява, как се търси нова идентичност и нови начини за осигуряване на истинско политическо представителство за този или онзи слой от населението.

За да се стигне до сегашното положение, при което май единствените слоеве от населението, които са действително политически представени, са тези на домораслите ни така наречени олигарси, различните разбойнически “браншове” и онези (те, слава Богу, стават все по-малко), които са склонни да се чувстват представени политически дори и тогава, когато представителят им е едно магаре, стига то да е боядисано в необходимия цвят.

На този фон поведението на така наречената ни политическа класа вече не просто се разминава с добрия вкус. То е изцяло на противоположния полюс.

Неотдавна президентът Саркози забрани на френските министри да се появяват в скъпи смокинги или, съответно, лъскави рокли. Направи го, защото според него това не би било редно в условията на задълбочаваща се финансова криза и икономическа рецесия. Сензацията около откриването на тазгодишния сезон в Миланската скала пък бе свързана не толкова с обстоятелството, че диригентът изхвърли един от основните си изпълнители преди премиерата, колкото с нежеланието на премиера и президента на страната да присъстват на спектакъла. Според наблюдатели, това им нежелание е било продиктувано отново от усещането, че не е уместно да се появяват на бляскави светски събития по време на криза.

Всичко това, вероятно, е в голяма степен поза. Но и позата показва, че тези хора все пак имат някакво понятие за приличие. Нашите нямат. Докато Саркози въвежда по-малко луксозен код за облеклото, вижте само с какви дрешки шета напред-назад Емилия Масларова. Докато Берлускони и Наполитано се дърпаха от присъствие на откриването на сезона в Ла Скала, премиерът-писател Станишев сметна за уместно да се фръцка и раздава игриви усмивки пред камерите на Dancing stars.

Първанов пък, с когото започнах, сега се сети – покрай обгрижването на своята PR Българска Коледа - за проблемите в Студентския град и призова на помощ жандармерията…

Жандармерия ли?!? Както много сполучливо отбеляза неотдавна Стефан Гамизов, на вас ви трябва пъдар. Пъдар, който да ви подгони, да спре тоталното ви разпищолване и да ви напомни на кой свят живеете, все пак.

Уви, засега ролята на такъв пъдар изпълняват само Европейският съюз и Европейската комисия, при това я изпълняват не съвсем по Станиславски, без особено вживяване. Но и на тях след време ще им стане досадно да си играят с нашенските безобразници на стражари и апаши. И ще спрат.

А реален вътрешен коректив българското общество очевидно засега не е в състояние да осигури. Дори и студентите излязоха да протестират едва след смъртта на своя колега, но не надигаха глас докато пред очите им се трупаха предпоставките, довели до тази трагедия. По същия начин, по който протестите срещу Виденов започнаха чак когато хлябът изчезна, а стомасите се изпразниха, а не преди това, докато правителството му пред очите ни вършеше неща, които очевидно щяха да доведат до провал.

Затова обществото ни май няма много основания да се сърди на своите политици. И ние, както и те, реагираме чак след като бедата ни сполети, а ако си извадим някакви поуки от катастрофите и драмите си, те траят от ден до пладне. Ако не вярвате, само изчакайте няколко месеца, за да видите как онези, които онзи ден бяха “подхлъзнати” от царя, утре вкупом ще се втурнат да търсят мъжкарска ласка в обятията на бат ви Бойко. А вдруги ден пак ще попържат ядно и ще търсят вината навсякъде другаде, но не и в изборите, които правят всекидневно сами за себе си.
Жоро Георгиев