Четиристотин и петдесет милиона шапки ще хвръкнат към небето на обединена Европа след стотина дни. Минута след Нова година гражданите й ще са ги хвърлили от радост, че България и Румъния се присъединяват към тях. Ако случайно европейците не се окажат толкова възторжени, ще им ги духне свежата струя, която България ще внесе в общия европейски дом. Ако и тогава някой остане с шапка на главата, български циганин ще му я открадне.

Сигурно това е сънувал във вторник срещу сряда премиерът Сергей Станишев, след като Европейската комисия огласи своя доклад и потвърди приемането на България в съюза на 1 януари догодина. Но това е само сън. Българите няма да има на какво толкова да се радват след 100 дни. ”Огромните усилия, положени от българските институции за изпълнение на ангажиментите, които страната ни е поела по време на преговорния процес с ЕС”, бяха възнаградени по достойнство - с безпрецедентен мониторинг. Може да се окаже че той е по-лошата алтернатива на отлагането на българското членство с една година, през която ключови реформи в съдебната власт и икономиката можеха поне да наберат скорост, ако не да бъдат довършени.

България със сигурност не извоюва най-добрите условия за своето присъединяване – и бъдещият мониторинг е най-убедителното доказателство за това, тъй като е част от договора с ЕС, който сме подписали. Този договор е уникален, но и политиците ни са уникални. Най-уникален обаче е премиерът. Във вторник той каза, че Берлинската стена е паднала окончателно за България. Аз погрешно си мислех, че това се случи още през1989, доколкото разрушаването на Берлинската стена е символ на рухването на комунизма. Всъщност премиерът, достоен син на член на комунистическото Политбюро, призна, че комунизмът в България е още жив. И че преходът, който уж беше свършил, започва сега. Но ако членството в Европейския съюз е преход, каква е крайната му цел?

До такива абсурди води марксистко-ленинския анализ, който разглежда развитието на обществото като скок от едно състояние – на недоразвитост, към друго състояние – на достигане на някакъв еталон за развитие. Искаме обаче да достигнем еталона Европейски съюз не чрез саморазвитие на обществото, освободено от оковите на комунизма, а чрез механичното копиране на организация и институции – икономически и политически, наречено покриване на критерии. Оказа се, че критериите могат да се променят взависимост от това спрямо кого се прилагат. Тоест Европейският съюз не е много по-различен от България…

След Нова година българските граждани ще се убедят в това, като се запознаят с европейските чиновници и разберат, че те са по-многобройни и по-арогантни от българските. Като опознаят европейските политици и разберат, че те са не по-малко некадърни и корумпирани от българските, но са по-рафинирани. Като се сблъскат с европейските финансисти, които ще им вдигат данъците по-често, отколкото биха се осмелили българските. И т.н., и т.н. Обаче няма смисъл да ги псуваш, защото не разбират български. В резултат българинът ще започне да се чуди защо изобщо е пожелал да стане европеец. Но ще бъде късно. Няма механизми за излизане от Европейския съюз. Има само насилствена хармонизация, която след отхвърлянето на евроконституцията миналата година май ще прерасне в разпад.

Впрочем изработването на национална позиция за проекта за Конституция на Европа ще е първият европейски тест за българските политици. Ако не се върне към приемането на европейска конституция, обединена Европа всъщност ще признае, че общият пазар е бил напълно достатъчен и няма нужда от обща държава. Макар че декларираната цел на този уникален документ е да институционализира една федерация на държави и граждани, доста европейци виждат в него опасност от раждането на бюрократична супердържава. „Старите” европейци се съпротивляват на опасността да станат жертва на неизбран елит, не по-малко арогантен и експлоататорски от комунистическата върхушка. А ние, най-новите? Засега се радваме…

Ще има тест и за българските икономисти. Те ще трябва да посъветват политиците към кой от двата лагера в Европа да присъединят България – към социалния или към либералния. Сам по себе си това е непосилен избор за една социално-либерална коалиция. Но ако не изтегли държавата от икономиката, образованието, здравеопазването и пенсионното осигуряване; ако не раздържави все още забранените за приватизация активи – монополи, инфраструктура, енергетика; ако не концесионира магистрали, летища, и пристанища, България ще остане в социалния лагер на Стара Европа, при Франция, Германия, Белгия, и т.н., в който социалните програми са широко разпространени, а цел на данъчната политика е да осигури пълна трудова заетост. Там българинът-европеец ще си бъде у дома.

Скоро обаче ще усети на гърба си, че „държавата на благоденствието” колабира и в страните, където е измислена. Данъчната тежест, необходима за поддържане на огромните социални програми, ще намали доходите му и ше доосакати икономиката. Обещанията на социалната държава вече няма да могат да бъдат изпълнявани.
Тогава българинът-европеец ще почувства липса – липсата на партия на Свободата. Партия, която да се опита да положи основите на свободно общество. Която да каже на индивида: ти си гражданин, разполагаш със собствения си живот, не се страхувай да мислиш, говориш и действаш сам. Която да го призове да формулира своите цели на базата на своите ценности. Която да го насърчи да избира свободно. И ще погледне вдясно, защото мястото на такава партия е там.

Какво ще види, не е за приказване в момента. Именно затова има въпиюща нужда от истинска либерална партия, чиято липса е странна за страна от Източна Европа, където всеки и по всякакъв повод се обявява за либерал. Но и от липсата й има полза. От една страна тя показва колко назад сме в сравнение с „отличниците” и Прибалтика. От друга ни спестява красивата илюзия, че либералната революция е победила, преди да е започнала. Не само либералната революция – либерализацията на обществото и политиката в България закъсня. Но може да е за добро, че ще трябва да наваксваме това закъснение като членове на Европейския съюз – капитализмът там, макар и доста олевял, ще легитимира либерализма като успешен изпробван модел на развитие, а не като пореден експеримент. Носител на идеите на капитализма са либералните партии. В България няма капитализъм, защото няма либерална партия. И обратно.

Несъмнено конструирането на либерална алтернатива на българския комунизъм е бавна, трудна и неблагодарна работа. Най-много приляга на СДС, на „европейският проект на България”, да я свърши, извървявайки пътя от партия на електоралната демокрация в партия на либералната демокрация. Има разлика – за либералите демокрацията, разбирана като многопартийна система и свободни избори, е само част от политическата система. Другите нейни важни параметри са върховенството на закона, защитата на основните права на живот, свобода и собственост, ограничаването на властта, и свободният пазар. Ако не се захване СДС, ще бъде някой друг…

Заради спорния успех на досегашните „либерални” икономически реформи бъдещата либерална партия може да не дойде скоро на власт. Либералната демокрация обаче е възможна и без либерална партия начело на държавата. Трябва просто повечето съществуващи партии да споделят базови либерални ценности.Това вече се случва - за да присъединят страната към Европейския съюз, управляващите обещаха да намалят данъците, осигуровките и държавната администрация. И наистина започнаха да го правят. Скоро ще им се наложи и да приватизират болници и да закриват училища. После – с Велико или без Велико народно събрание - ще извадят и прокуратурата от съдебната власт. После ще паднат от власт. Това ще осмисли влизането на България в Европейския съюз. Тогава ще си струва да запеем „Одата на радостта”. Макар и в седем осми такт.
Калин Манолов