Ако попитате български магистрат или български полицаи нещо на политическа тема, моментално ще настъпи неловко мълчание. След като паузата стане изморителна за всички участници в разговора, ще започнат скорострелни клетви в аполитичност, безпристрастност и прочее клишета. В следствие на тази “традиция” - да се избягват подобни теми - се завърта една много характерна за българските условия спирала. Хората НЕ вярват в стерилността на магистратите и полицаите, магистратите и полиците пък са комплексирани заради това, че не им вярват и още по–усърдно се представят за стерилни. Накрая, никой на никого не вярва и всички вкупом са забравили кое е първото – яйцето или кокошката.

Отвъд океана няма нищо по–нормално от това успешната кариера на полицай, прокурор или съдия да се увенчае с победа на избори и политически възход. Типичен пример в това отношение в Рудолф Джулиани – легендарният кмет на Ню Йорк - “градът, който никога не спи”. Първоначално той е градски прокурор. Нещо като американски вариант на Николай Кокинов. Обаче американският вариант на Кокинов вкарва няколко мафиотски боса (много по–опасни от нашите) в пандиза. Успява да изземе събирането на боклука от ръцете на Коза Ностра (онази мафия, която е автентична и с основание се смята за най-опасната в света). Избират го за кмет на Ню Йорк. Джулиани буквално смазва уличната престъпност. За измислен от него се счита принципа на “счупения прозорец”. Тоест, ако счупят прозорец на една сграда, прозорецът трябва веднага да се смени. Оставиш ли го, ще изпочупят и другите. Така полицаите са задължени да издирват и преследват и най-малките престъпления. Веднага.

В кошмарните часове на атентатите от 11 септември Рудолф Джулиани стана национален герой. Американците го кръстиха “кмета на Америка”.
Звучи като приказка за американската мечта. Разбира се, никой няма само успехи в живота си. Забележете! Най-големия скандал, в който американските медии забъркаха името на Джулиани, беше на тема, че… е плащал с пари на данъкоплатците на охраната, която го е пазила, докато бил при любовница.
Къде е нашият, истински “български герой”!?!

Като се замисли човек, не е нужно да измисляме топлата вода. Българският Джулиани би трябвало да има сходна биография. Не ни се вярва, но защо да не е магистрат или полицаи? Примерно, магистрат с пристрастия, със харизма и нахакана приказка. Той да вкара когото трябва на топло, пък нека да има любовница. На фона на кражбите за милиони, които напоследък се разискват от Брюксел до София и държавната издръжка за охраната на любовницата ще преживеем. Само да бъде истински “български герой”.

Казват, че всяко време ражда своите герои. Е! Време е! Сред хилядите български полицаи и магистрати все един би трябвало да прилича (поне мъничко) на нашенски балкански Джулиани.

Все някога трябва да се излезе от безумната българска спирала. Днес в България никой не вярва нито на полицаите, нито на магистратите. Все още с кредит на доверие се ползва ДАНС. При това кредитът се дължи по-скоро на търсената и внушавана прилика с американското ФБР, отколкото на някаква рационална причина. Истината е, че никой не може да се справи с толкова тежка задача каквато са недъзите на българското общество, без подкрепата на … самото българско общество.
Хората ще повярват единствено и само на своя герой!
Търси се!
Антон Луков