Като се започна, та вече краят не му се види. Първо ни призоваха да изберем най-великата българска личност измежду всички бележити българи в своята и световна история. Когато неколцината, запазили присъствие на духа, посочиха, че това е глупост, отговориха им, че то вече било правено. Във Великобритания, например. Като че ли ако една глупост вече е била сторена във или от Великобритания, то тя автоматично престава да бъде глупост.

Сега пък други ентусиасти започнаха да наддават за най-личния символ на България. Този символ хем трябвало да бъде, както си му е редът, емблематичен за Отечеството, хем трябвало и да се впие като пиявица в мозъчното подкорие на международната общественост, та да започнела тя да свързва него с Родината и Родината с него тъй неразривно, както павловите кучета свързваха лампичката с времето за хранене.

И заваляха предложения. Ама да бъдела маслодайната роза. Ама да станел Мадарският конник. Ама това да бъдело, ама да бъдело онова.

Естествено, отново ни предстои колоритна кампанийка, отново шоу-звезди ще се изявяват като водещи на церемониите и ще се преструват, че лично притежават общата култура, която всъщност ще бъдат взели назаем от сценаристите, към чиято пък обща култура също ще могат да бъдат адресирани “некои съображения”. Мастити интелектуалци ще се правят на арбитри, оценяващи значимостта на един или друг символ. Пари ще бъдат усвоени, медиен шум ще бъде вдигнат, мъдри словеса ще бъдат изречени и високопарни клишета – преповторени.

Уви - несправедливо или закономерно - и след като всичкото това отшуми, словесната конструкция “Български чадър” ще си остане по-известна по белия свят, отколкото претендент като “Мадарски конник”, а “Българска следа” – от “Рилски манастир”, “Боянска църква” или “Славянска азбука”.

Спор няма – от нас се иска да сторим необходимото, та нещата да престанат да бъдат такива. Но измислените конкурси и призивите към елементарни сравнения и класации едва ли са точно това, което наистина е необходимо. Нека не забравяме, че форматът “Кой е по-по-най” (дори и в инфантилен феномен като телевизията) е запазен терен за детските и чисто развлекателни програми, а не за програмите, които имат претенции да привличат публика над определена - и по правило скромна - възраст.

Конкурсното начало няма място в тази материя. А напъните изкуствено да се издигат и степенуват символи или личности, наложили сами себе си през вековете и ненуждаещи се от допълнителни доказателства за собствената си състоятелност, биха могли да издават само две неща – компромис пред лошия вкус в търсене на сензация, какъвто вероятно е случаят с цитираната британска личностна класация, или… компромис пред лошия вкус в търсене на сензация, гарниран с чисто провинциално комплексарство, от класическия байганювски тип “Булгар, булгар!”, какъвто, струва ми се, е случаят с нашите феерични прояви в този семпличък жанр.

Дано и тази конкретна конкурсна мода отмине. А докато отмине – длъжен съм и аз да дам своето предложение за непреходен символ на България, за да не излезе, че всинца, обладани от усещането за собственото си историческо величие, сме забравили самоиронията, която е един от факторите, правещи тази или онази нация наистина велика.

Затова предлагам за наш символ капата на умник Гюро. Все пак, както се оказа накрая, тя бе единственото неопровержимо доказателство, че и той някога е имал глава.
Жоро Георгиев